Ще ви разкажа още една последна история за човек, който почина по такъв начин. Моята майка бе светица. Всяка майка е светица, но моята беше първосветицата майка на всички времена. Спомням си деня, в който тя умря, момента, в който умря. В последните й минути бе повикан свещеникът от местната църква. Той беше съвсем млад. Пристигнаха и този човек бе не повече от деветнайсетгодишен. Сигурен съм, че още не се бръснеше. Но ето го, току-що излязъл от Семинарията. Беше съвсем ясно за всички нас, че това е първият път, в който щеше да даде последно причастие, каквото дава Светата римокатолическа църква, защото той се суетеше с неговия епитрахил и с маслото и всички неща, които се правят в този ритуал. Аз не се надсмивам над тях, защото ритуалът е нещо много важно в колективния опит. Имайте предвид това. Ритуалът е заемал ужасно важно място в живота на всеки от нас. Но той никога до този момент не бе извършвал такъв ритуал с човек, който наистина умира, така че влезе в стаята на майка ми, и само след десет-петнайсет минути излезе, пребледнял Като призрак.
    - Какво, какво, какво се случи? Той отвърна:
    - Ами аз не знаех дали правя, каквото трябва. Вземах от маслото по погрешка и се опитвах да оправя нещата, тогава майка ви ме погледна и каза: "Отче, успокойте се, в този момент няма начин да направите грешка" - и добави - "Важно е това, което човек влага в момента, твоята мисъл има значение, а не това, което вършиш."
    И той ме погледна с плувнали в сълзи очи.
    - Майка ви ме успокояваше, докато умираше.
    Така че, ще споделя с вас, че смъртта не е задължително да бъде трагедия. Аз самият се надявам, че когато умирам, ще съхраня поне малко от това достойнство и поне частица от тази мъдрост.
    Въпросът ми е свързан с плана на душата, с идеята, че на някакво ниво ние планираме нещата и хората, с които ще бъдем обвързани в този си живот. Бих искал да зная... Бихте ли коментирали това във връзва с гледището, че няма нищо случайно. Дали е така, защото вече сме планирали това на някакво ниво?
    Да, казано ми е, че ние наистина имаме определен план, с който се въплъщаваме в тяло и че този план е споделен. Искам всеки от вас да знае, че никой не е тук, в тази стая случайно. Всички сме решили да бъдем тук по това време и на това място, на някакво много, много високо ниво. И тогава бихме могли още веднъж да отбележим и да се подкрепим един друг, за да изявим своята истинска същност. И ето че сме дошли, имаме съгласие и изпълняваме своите роли в това съгласие, когато общуваме така, както общуваме днешния ден. Това, между другото, се отнася до хората, които са добри един спрямо друг и които не са добри един спрямо друг. Истинската святост и истинското духовно издигане означава да разбираме, че няма жертви и злодеи и че човекът, който ви преследва, просто играе своята роля в едно споразумение, което е сключено на съвсем различно ниво, така че вие да изявите и преживеете - да заявите и да се преобразите, осъществявайки своята истинска Същност. Ето защо всички духовни учители са казвали: "Недейте да съдите и да заклеймявате."
    И така, ние всички сме поели на пътешествие, което наричаме живот. И това наистина е пътешествие, то има определена цел - цел, която ние вече сме определили, макар и да не знаем как ще стигнем до нея. Не ни се гарантира също, че ще стигнем до тази крайна цел. Просто имаме идея къде искаме да отидем и какво искаме да вършим, но не съществува предварително обозначено място "В смисъл да имаме гаранции, че ще пристигнем, така че точно ще следваме определен път, по който да стигнем.
    С всяка възможност, която ни се разкрива, ние имаме шанса да се придвижим напред към осъществяване на своя план. Ако не се придвижваме напред по дневния ред, ние фактически създаваме непрестанно други възможности дотогава, докато се придвижим. Някой да е наблюдавал как се повтаря все една и съща схема в живота му? И така, ще продължим да я повтаряме и повтаряме дотогава, докато най-сетне разрешим правилно съответната ситуация. Ще продължим, например, пет пъти да обвързваме живота си с един и същи човек.
    Чухте ли ме добре какво казах? Аз се жених пет пъти за един и същи човек в пет различни тела, докато най-сетне разбрах онова, което трябваше да разбера във връзва със ситуацията, и едва тогава вече можех да не се оженя за същия човек. Това се е случвало във връзка и с други хора и събития в моя живот. Изправял съм се пред един и същи тип обстоятелства, докато най-сетне престана да се изправям, докато най-сетне разбера смисъла. И така, непрекъснато ще моделираме една и съща ситуация и ще се въвличаме в преживявания с точно един и същ тип хора, места и събития дотогава, докато това ни е необходимо, за да стигнем до изводите, които са на дневен ред. И може всичко да се постигне в този живот. Фактически бих се учудил, ако го постигнем но това няма значение, защото ще го постигнем в следващия или в по-следващия и онзи, който идва след него и дори в по-нататъшни животи и така до края на времето, което няма край въобще. И така ще продължава и продължава, и продължава завинаги и още по-нататък. Не е ли прекрасно това?
    В трета книга Бог говори за високоразвитите същества. Трябва ли и ние да се опитваме да постъпваме по този начин?
    Наистина във Вселената има високоразвити същества, аз ги наричам за кратко "ВЕС", високоеволюирали същества. Те са се научили да живеят в радост и хармония с природата и вселената. И са се научили да живеят до голяма степен без страдания и борба. И ето как са го постигнали. Това е двустранна формула, и тя е формула, която и ние можем да приложим още тук на тази планета, ако решим.
    Тези хора до голяма степен не живеят тук. Аз не съм наблюдавал голям брой високоразвити същества на нашата планета (с изключение на някои, които се разхождат из залите на Конгреса).
    Това беше само шега.
    Ето как действат високоразвитите същества. Те функционират в рамките на една проста система от две части. Първа част: Наблюдават онова, което е, и го изразяват. Това е първа част. С други думи, да го определим възможно най-просто, аз наблюдавам това, което е. Вие седите отсреща на стол и ние разговаряме. Или аз наблюдавам това, което е: телевизията е проникната от насилие. И децата прекарват много време, гледайки телевизия, и след това децата изразяват това в агресивно поведение. Става дума за нещо, което просто е, такова, каквото е. Или, пушенето може да причини рак. И тъй като то може да причини рак, вероятно не е най-здравословното нещо на света да пушиш или да дъвчеш тютюн. Това са просто факти. И така, аз наблюдавам това, което е, и след това го изразявам. С други думи казвам истината за него.
    На тази планета повечето хора, които наблюдават, това което е, отказват да заявят, каквото виждат. Те понякога даже казват противоположното на това, което виждат, от страх да не обидят някого или да не разкрият нещо за себе си, което не искат другите да знаят. Така че, на нашата планета ние наблюдаваме това, което е, и след това лъжем по отношение на него. Това е много обичайно поведение както за повечето хора, така и за институциите в политиката, религията и т. н.
    Ако във високоразвитите общества хората не Желаят подрастващото поколение да реагира агресивно, то тези общества съдействат за развитие на онези качества, които са полезни за тях и за премахването на агресивните влияния нанесени на децата по време на техните години на формиране. Затова и във високоразвитите общества би било нечувано да се поставят децата пред малки квадратни кутии в продължение на четири или пет часа дневно, за да наблюдават точно онова поведение, което се иска от тях да не проявяват в живота си. Както виждате, всичко е съвсем просто, толкова е просто, че е почти смехотворно.
    В нашето общество ние вършим удивително много неща, които просто не са ни полезни. И то, не защото не знаем, че те не са ни полезни. Безумството във всичко това е, че ние сме наясно и въпреки това ги вършим, в това е цялото безумство, да сме наясно и да ги вършим. Пример: знаем, че не е полезно да поставим децата пред онази кутия в продължение на няколко часа на ден, демонстрирайки им агресивно поведение и да очакваме на децата да не се отрази това поведение. Знаем, че не може да стане така и въпреки това го правим.
    Знаем, че не е полезно да хвърляме огромни количества пари от огромен интерес в нашата политическа система и да очакваме, че политическата система ще функционира, без това да й оказва влияние. Знаем, че е невъзможно, и въпреки това го правим.
    Знаем, че не е полезно да консумираме големи количества тлъсто месо ежедневно и да очакваме, че телата ни ще бъдат здрави. Знаем, че това е невъзможно, и въпреки това го правим. Знаем предварително, че не е полезно да вкарваме пушек и канцерогени в системата на нашето тяло, и въпреки това го правим. Тук изреждам само четири-пет примера. Мога да приведа стотици примери - а може би дори, ако се замисля, хиляди.
    Едно интелигентно същество би се запитало, защо? Защо продължаваме да вършим всичко това, знаейки, че то ни вреди? Отговорът е: струва ми се, че нямаме кураж да живеем според своите убеждения. Струва ми се, че ни е по-удобно да заявяваме едно, а да вършим друго. Не мисля, че искрено сме се посветили на това да дадем израз на най-висшата версия на истинската си същност. Мисля, че сме много незрели същества.
    Имайки предвид развитието на мислещите същества във Вселената, ние наистина сме много примитивни. Нямаме волята да направим най-висшия избор и въпреки това се развиваме в тази посока, започваме да се променяме. Наблюдава се промяна във връзка с това, когато сега все повече и повече хора започват да си поставят въпросите, Които разискваме тук. Вече започваме да наблюдаваме някои духовни и нравствени водачи на земята, които са в състояние да се изправят и да заявят най-сетне: "Хей, това не ни върши работа, просто не ни върши работа." Защо тогава не направим нещо наистина интересно, защо просто не го прекратим?
    Бихте ли поговорили за ролята на жените и по-нататък, за женското начало през новото хилядолетие?
    Това е огромна тема. Не съм сигурен за това какво очаквате да кажа. Ще дам своя коментар от гледна точка на това, което аз разбирам и зная. В някакъв исторически момент на тази планета ние сме били доминирани в голяма степен по отношение на обществените структури на властта от това, което бих нарекъл енергия на женското начало. През този период на матриархат жените, представители на човешкия род, са вземали решенията, ръководели са институциите и са управлявали по своему. Това е било така не в кратък период от време, а в доста продължителен. После, след няколко хиляди години, се извършва промяна в парадигмата и се стигнало до патриархата, където мъжете до голяма степен налагат своята власт във всички институции. Във всяка от тези две парадигми процесът предполага, че е доминантно или мъжкото, или женското начало.
    Това, което се случва сега, когато ние навлизаме в новото хилядолетие ние започваме да виждаме тази трета парадигма, за която всички сме копнели през много хилядолетия - една нова конструкция и нова парадигма, в която мъжкото и женското начало се оказват свързани и в която ролите, които традиционно отделят мъжете от жените (слаба Богу), не са вече ясно дефинирани и специфично определени от пола.
    Властта е споделена и все повече ще се споделя между мъжете и жените в годините, които идват. При нашето стремително навлизане в XXI век ще открием все повече и повече жени (слава Богу), които се изкачват на влиятелни постове, получават власт и авторитет, имат творческо влияние и въздействие върху обществото по целия свят.
    Започваме да наблюдаваме още сега и ще дойде ден, когато, както споменах в началото на разговора, ще имаме жена президент, жена папа (представете си) и жени на всички досегашни постове, които са били привилегия на мъжете в обществото. И нека бъде благословен този ден! Тогава и мъже, и жени ще заемат подобни постове, и ние ще се чувстваме благословени, защото тогава наистина ще настъпи хармония.
    Хармония и равновесие сме търсили в продължение на много, много време и в общата система на нещата, в историята на Вселената (на универсално ниво) това равновесие е постигнато относително бързо.
    Няколко хиляди години е относително кратък период в билионната история на вселената. Така доста бързо Номо sapiens са постигнали едно или друго и вече могат да постигат равновесие. Въпреки че в нашия конкретен опит това изглежда, че отнема много продължително време, в действителност то е като мигване на окото, като леко прошумоляване в живота на Вселената. И така, вече сме открили или започваме да откриваме тази позиция.
    Това се вижда в политиката, виждаме го в нашите корпорации, виждаме го всъщност навсякъде. Приятно ми е да забележа, когато пътувам в самолети над цяла Америка, че стюардите на полета понякога са мъже. Онова, което е било напълно женска професия по причини, които никога не са ми били достатъчно ясни, започва да включва и мъжете.
    Аз имам зъболекарка, която е жена, и тя е превъзходна зъболекарка, а когато бях на пет годинки или на десет не можех да си представя, че ще срещна дори и една жена сред хиляда зъболекари. Така че вече започваме да наблюдаваме тези промяна в професионалното ориентиране на двата пола. Един ден може би ще допуснем и жени свещеници. Няма ли да бъде приятно дори в ортодоксалните църкви жени раби и жени свещенослужителки.
    Скоро ще започнем да споделяме с жените постовете на властта в най-почитаните от нас институции: в религиите, политиката и други влиятелни позиции. Както казах вече, да бъде благословен този ден, защото засега живеем половинчато.
    Бог е свидетел, че мъжете не свършиха кой знае колко добра работа на тази земя, ние не бяхме достатъчно ефективни. И се нуждаем от този вид уравновесяване, от женската енергия на прозрението, търпението и съчувствието, дълбокото осъзнаване и изключителната чувствителност Към човешкия опит. Това е част от женския опит и женската енергия, която съществува във всички нас. И се надявам, че ние ще я подхранваме и продължим да й позволяваме да разцъфти като част от по-голямата мяра на собствената си същност.
    Как си открил кой си ти?
    За най-голямата част от хората на земното кълбо ежедневното оцеляване не е вече най-главната им цел. За някои, и то твърде много, честно казано, то все още е така, но не и за по-голямата част от човечеството. И тогава каква става основната ни цел? Ключовият въпрос, пред който сега се изправя човешкият род, не е как да оцелее, а кой е този, който оцелява. Искам да кажа кой съм аз? Кой съм аз? Мислещият човек се стреми да разбере, моли се да разбере. Това не е празен въпрос, това е важен въпрос, защото повечето от хората нямат никаква представа за това кои са. Аз нямах никаква идея за това кой съм до много, много скоро.
    Когато бях на шестнайсет години, мислех си, че аз съм своята коса. Наистина си го мислех. Мислех си, че съм косата си и бях наясно, че ако косата ми не е сресана, така както трябва сутрин, ще запратя гребена в умивалника и няма да изляза, за да не ме гледат хората, защото никой няма да знае кой съм. И макар че се промених през годините, понякога все още се будя сутрин, мислейки си, че аз съм своята коса.
    Но когато станах осемнайсетгодишен, аз осъзнах, че не съм своята коса. Навърших осемнайсет години, изпълнен с мъдростта на онзи период от живото си. Казах си: "Не е ли лудост, че някога наистина си мислех, че аз съм своята коса? Разбира се, аз не съм своята коса." На осемнайсет години аз вече знаех истината. Аз съм своята кола. Знаех, че аз съм своята кола, защото чувствах, че другите младежи си представяха това, което съм, мислеха за мен въз основа на това каква кола карам. Веднъж колата ми не работеше и баща ми ми каза: "Ето, вземи тази вечер моята. Можеш да я караш днес."
    Аз възкликнах: "Ти луд ли си! Нямам желание да ме заловят мъртъв в твоята кола." Имах предвид, че никой няма да разбере кой съм аз.
    Баща ми караше една стара кола.
    Аз днес карам стара кола.
    И греховете на бащите наистина ще се върнат на синовете.
    Когато аз станах на двайсет и една години, надраснах това и на двайсет и една ме връхлетя една велика мъдрост. Тогава осъзнах: "Почакай малко, аз не съм своята коса. Аз не съм своята кола. Това е лудост, разбира се." На двайсет и една години аз знаех истината. Аз съм моите жени.
    И искам да знаете, че играх онази игра, наречена: "Аз съм моите жени" през един много продължителен период от живота си. Това беше прекрасна игра и аз знаех, че аз съм моите жени. Можех да почувствам мислите на хората, които ме заобикаляха в стаята, усещах, че моите собствени мисли и моите представи за самия мен се променят в зависимост от това с каква жена съм или не съм подръка.
    И така, изживявах представата, че "аз съм моите жени" в продължение на дълго време. Тогава си помислих, един ден се събудих и си казах: "почакай малко, аз не мога да бъда моите жени, защото ако съм моите жени, трябва да имам някакво разстройство на множественост на личността." Защото те бяха толкова много. Така че, осъзнах, че трябва да има нещо повече от това, което да бъде моето аз. Кой съм аз, кой съм аз. Съзнанието моли да знае.
    И тогава ми стана ясно. О, аз трябва да съм бил в края на трийсетте или в началото на четирийсетте. И тогава изведнъж прозрях, разбира се, и зная времето, когато това се случи, защото баща ми го подчерта. Той каза, че детето вече е пораснало. Защото аз разбрах и всички мои действия от този момент нататък показваха, че аз съм моята работа. Както много мъже на този етап от живота си и някои жени също заключават. И, Господи, аз играх тази игра докрай. Аз съм моята работа. Знаете ли как изглеждаше това в моя живот? Хей, хей, хей, това е моята работа, аз трябва; нямам избор, това е моята работа.
    После се пробудих и от тази нереалност. Огледах се един ден и си казах: "почакай малко, аз не мога да бъда моята работа. Седем пъти загубвах работата си. Какво съм тогава? Кой сам аз? Ако не съм моята работа..."
    Тогава най-сетне ми стана ясен отговорът. "Разбира се, аз не съм моите жени или моята работа нито моята кола. Аз съм моето семейство. Разбирате ли?" Сега майка ми каза: "Той най-сетне порасна." Защото най-сетне си върнах разума, преоцених стойностите в живота си и започнах да играя ролята "Аз съм моето семейство". Аз съм моите деца, моята съпруга, моите любими хора. Това съм аз. И изиграх и тази игра също до края.
    Това изглеждаше така - аз не приех работа в друг град, защото си спомням много добре, че това нямаше да бъде удобно за моето семейство, дори отказах да купя къща, която обичах, и която беше само на няколко пресечки от нас, защото нямаше да бъде в подходящ училищен район. И така, направих някои важни избори в живота си, взех сериозни решения, въз основа на идеята "Аз съм моето семейство". Тогава един ден, когато се върнах от работата, която презирах, живеейки в тихо отчаяние, аз отворих вратата на къщата си и разбрах, че тя е напълно празна - не само от хора, но и от мебели.
    Разбрах, че нещо се е случило; спомням си много добре този момент. И между другото, това е истинска история. Не си я измислям. Спомням си момента сякаш беше вчера. Отворих вратата, къщата бе празна. Първата ми мисъл беше: "Божичко, ние сме ограбени." Но никой не влиза в къщата на някого посред бял ден, за да изнесе всички мебели. Освен това, не всички мебели бяха изнесени. Огледах се и в ъгъла видях една стара уредба, Която бях купувал преди брака и една табличка за кафе, която бях донесъл също от някогашните си ергенски дни. И някои други... Някои мои неща, които бяха разпилени наоколо. И аз осъзнах, че само мебелите липсват.
    Тогава схванах какво се е случило, но все още не можех да повярвам. Завтекох се горе по стълбите в спалнята, отворих вратата на гардероба, там, където стояха нейните дрехи. Всички бяха изчезнали. Отворих вратата на гардероба от моята страна - всички си стояха там. Тогава разбрах жестоката истина - крадецът е бил жена.
    Удивително е това на какво е способно съзнанието само и само да не ти позволи да погледнеш истината в очите. А вече не можех да посрещам тази истина с леко сърце. Спуснах се по стълбите, седнах на килима в почти празната стая и извиках: "Господи, какво искаш от мен? Кой съм аз?" Разбирате ли, аз мислех, че съм всичко това. Мислех, че съм цялото това нещо и сега цялото това нещо си беше отишло. Кой съм аз? Вечният вик на човешката душа. Кой съм аз?
    И отговорът не е извън нас. Очевидно той не е в хората, местата и нещата от живота. Отговорът е вътре в нас и това е цялото послание на "Разговори с Бога".
    Исках да ви кажа, че много искрено се наслаждавах на всичките три книги. Те са удивителни. И въпросът ми е свързан с идеята за душата. Тя е поела едно еволюционно пътуване, в съгласие с идеята, че ако е напълно разтворена в абсолютното, не може да има еволюция. Онова, което вие говорите, е разгръщане на това пътуване, при което то става по-богато и по-динамично. Пространствата стават по-обширни и идеята, за която говорите... Това, че има възможност да се надхвърли това и да се излезе извън съществуването, извън това, което ние наричаме процес на еволюция... Бих искал да поговорите по този въпрос.
    Човек не може да излезе извън процеса на еволюцията. Това е съвсем буквално невъзможно. В момента, в който излезеш напълно от процеса на еволюцията, ти излизаш напълно от Бога, тъй като Бог е процес. Бог не е същество. Бог е процес.
    Бог е процесът на самия живот, който ние наричаме еволюция. И тъй като е невъзможно да излезеш напълно от Бога, също така е невъзможно да излезеш от еволюцията. Ето защо нашата еволюция, с други думи еволюцията на много от нас, която е Бог, Божественото колективно, никога не свършва. Тя винаги е била, е и винаги ще бъде в един свят без край. Амин.
    Бих искал да кажа на всички каква радост и наслада беше за мен да споделя заедно с вас тези мигове. Колко прекрасно бе да бъда тук по едно и също време на едно и също място с вас. И аз ви приканвам и окуражавам сега да излезете от тук и да докоснете света с най-дълбоката истина, която съществува във вас и да дадете възможност на всеки да узнае коя е истинската му същност. Върнете ги към самите тях и им дайте възможност да творят заедно света според най-върховната си визия.
    Да бъде благословено!