Някакво предложение за това как може да се промени това?
    Да престанем да го правим. Начинът, по който може да се промени, е да разберем, че ние сме триединни същества и да започнем съзнателно да отделяме внимание на всеки аспект на своята същност, дори когато това ни кара да се чувстваме не съвсем удобно. Трябва да преминем границата на нашата зона на удобство.
    Тези от вас, които не се чувстват удобно в църква или в синагога, или в някакво духовно пространство или когато медитират, въпреки това трябва да го правят. Между другото, така аз започнах да медитирам. Никога всъщност не ми е била приятна идеята да седна в продължение на един час със свещ или някаква тиха музика или посред нощ и просто да се смълча. Но защото не се чувствах удобно от тази идея и, честно казано, не мислех, че имам силата, не мислех, че мога да издържа да седя смълчан в продължение на един час, въпреки всичко се опитвах, опитвах се и се опитвах пак и един ден имах необичайно преживяване В състояние на медитация, Когато почувствах връзката си с всичко, което е, по такъв невероятен начин, че никога повече не съм бил в състояние да спра да медитирам.
    И така, аз разбрах нещо. То е както да откриеш, че аспарагусът не е чак толкова безвкусен, че фактически е доста, доста добър, затова опитай, опитай го. Премини отвъд границата на своята зона.
    Сега между другото се опитвам да направя същото и с физическите упражнения. Упражненията и аз не бяхме много добри приятели през годините, но сега правя малко гимнастика в една стая, в която съм сложил гимнастически уреди и се опитвам да се накарам да слизам там два-три пъти седмично и да направя някои леки физически усилия. Сигурен съм, че това ще даде чудесни резултати за мен. То е нещо наистина много просто, тук няма никаква магия, никаква мистерия. Просто си позволяваш да обърнеш внимание на самия себе си.
    Всеки един от нас си има система за вътрешно водителство, чрез която ще знаем всичко, което трябва да се знае, всичко важно за живота. И ако се вслушаме в тази система за вътрешно водителство, ние ще се срещаме точно с подходящите хора, ще попадаме в подходящите и съвършени места и обстоятелства, които са подготвени за нас да ни дадат възможност да изразим най-върховната страна на своята същност.
    За мене съвсем не е трудно да обърна внимание на тази система за вътрешно водителство, чувствам я в стомаха си. Често казвам на хората: "Вслушайте се в корема си, коремът ви знае." Има един процес, едно средство, което искам да споделя с хората и което може да им помогне да разпознават кога се движат в правилната посока или кога са на път да вземат погрешно решение. То е наистина много просто.
    Преди всичко откъснете се от мъртвата точка. Ако искате да "затънете", тогава недейте да правите нито едно, нито друго, недейте да вземате решение от страх, че можете да направите погрешен избор. Но в противен случай вие трябва да направите някакъв избор. Пристъпете към нещо.
    Винаги съветвам хората да направят това, да започнат процеса на "вземане на решение" и да пристъпят към нещо. Веднага щом определено заявите онова, което решавате да направите или не, да изберете или не, веднага щом тръгнете в една или друга посока, само след мигове стомахът ще ви подскаже дали трябва да поемете в тази посока или не. Това е системата на вътрешно водителство. За мен това е стомахът; за други може да бъде ситуирана като мисъл в главата, но всеки от нас има тази система на водителство.
    Можете да разберете винаги, когато сте решили да направите нещо и целият ви организъм се бунтува срещу него и ви казва: "Не, не го прави". И това не е страх, това е чувството на вътрешна мъдрост, което казва: "Струва ми се, че не трябва да правиш това. Всъщност, мисля, че не искаш точно това да извършиш." Или вътрешното ни познание, което казва: "Да, това е правилната крачка. Направи я, направи я, направи я." Това е чувство за радост, за joi de vivre. Душата казва: "Аз съм с теб в това. Да Вървим да го направим." И това вътрешно чувство, но то идва едва след като вземеш решение, не преди това. Хората често чакат да получат такова чувство, такова водителство, преди да вземат решение.
    И това е ключовият момент; аз искам специално да го подчертая. Познавам много хора, които се молят, медитират и искат от Бога да им изпрати водителство преди да са взели решение, а аз ще поставя целия този процес по обратен начин. Хората седят и казват: "О, боже, дай ми водителство сега, преди да взема решение." А аз бих казал: "Не, не, не. Вземи решение по един или друг начин, а след това се вслушай във вътрешното си ръководство, за да го почувстваш с всяка клетка на тялото си."
    Разбирате ли, процесът е обратен. Не се страхувайте от избора. Направете своя избор и тогава ще разберете дали той е правилният и ако чувствате, че не е правилен, спрете, обърнете се и отстъпете назад, а ако чувствате, че е правилен, продължавайте. Не е ли интересна идея това?
    Нийл, имам още няколко въпроса във връзка с тялото, преди всичко във връзка със страданието. Може ли да се приравни някакъв физически срив на тялото с нещо, което става на нивото на душата и трябва да се изцели. В метафизически смисъл се твърди, че ако човек е настинал, той е объркан - или нещо подобно. И другият въпрос, който искам да поставя, е във връзка с хората, които страдат физически и техния духовен път. Възможно ли е хора, които физически страдат, да преживеят пробуждане в процеса на страдание?
    Както знаете, будистите твърдят, че целият живот е страдание. И в този контекст отговорът очевидно е "да". Страданието съществува, страданието е опит. Онова, което ти можеш да наречеш страдание, аз мога да не го нарека така. Например, аз съм човек, който живее с хронични болки. Имам много малко мигове през деня, когато не изпитвам болка. Аз имах болки през цялото време на настоящата беседа и въпреки това, в сравнение с онези моменти, в които наистина изпитвам болка, аз сега не я изпитвам. Разбирате ли какво искам да кажа? Някой човек, който знае какво изпитвам, би могъл да каже: "Но, как го постига? Ако аз изпитвах такава болка в тялото си сега, не бих могъл изобщо да мисля, а още по-малко пък да изнеса подобна беседа."
    Тук не се опитвам да се потупвам по рамото, а просто казвам как стоят нещата. И те стоят по този начин за всеки от нас. Ние всички имаме тук еднакъв опит, така че преди всичко болката е относително преживяване.
    В известна степен почти всички ние страдаме през цялото време. Когато будистите твърдят това, те наистина го имат предвид. Животът е страдание.
    (Смях.)
    Защото още щом се окажеш в... Самата наша физическа форма е дълбоко ограничаваща, защото не дава простор на истинската ни същност и следователно в известен смисъл е болезнена. И така, аз не искам да избегна въпроса ви, но просто ще го поставя в известен контекст. Сега да отговоря по-пряко на вашия въпрос. Да, човек, който преживява страдание, може да има моменти на огромно просветление и висше духовно пробуждане. Понякога тъкмо болката води до това, защото физическата болка има тенденцията да трансформира представите ни за онова, което е важно. И така, ние сме склонни да концентрираме вниманието си върху истински важните неща и върху истинската си същност. Помня времето, когато работех в екипа на една жена на име Елизабет Кюблър-Рос. Някой знае ли коя е тя? Аз имах удоволствието да работя с Елизабет в нейния екип през един благословен период от живота си и си спомням, че веднъж отидохме на посещение - ние често правехме посещения в домовете на смъртно болни хора - това бе едно голямо образование. Разбирате ли, ако наистина искате да се научите на нещо, отидете в домовете на десет умиращи хора през седмицата. И това не е нещо, което обикновеният човек има възможност да прави в живота си. Понякога се случва на медицински сестри или лекари, но обикновените хора нямат тази възможност.
    И една вечер си спомням, че посетихме умираща Ясена, която постепенно загубваше възможността да се движи и всякакво чувство по отношение на тялото си от краката нагоре. Това беше някакъв дегенеративен процес и той се развиваше все по-активно. Всеки път, когато отивахме на посещение при нея, тя бе загубила все повече от телесните си функции, докато един ден бе загубила дори движението на ръката си. Но го беше загубила в момент, в който държала малката си внучка, която била само на няколко седмици. Тя усетила, че не може да помръдне ръката си повече ей така, както я движела току-що. Наложило й се да каже: "Струва ми се, че не мога да държа бебето повече, защото не съм уверена, че съм в състояние да го хвана, когато помръдне." Ето какво сподели тя с нас във връзка с този случай. Елизабет каза: "Как се чувстваше, когато загуби усещане за ръката си? Как изглежда това?" Тя искаше от нея да си даде сметка за онова, което е преживяла. Жената каза с най-благия израз на лицето си: "Разбирате ли, първият път, в който осъзнах, че не мога да помръдна ръката си както преди, беше моментът, в който гледах как това малко ангелче, само на осем седмици, е вдигнало ръка и се радва на движенията, които може да извърши с нея." И добави: "За мен това беше сякаш животът от моята ръка се е прехвърлил в нейната ръчичка."
    Аз не твърдя, че това буквално става така, но фактът, че тази жена е успяла да намери такава метафора в момента на болката си е абсолютен пример за онова, за което говоря. Степента на нейното страдание и болката, която го е съпровождала, е довела тази жена до една граница, в която да осъзнае нещо, до което никога логически не би стигнала през целия си живот. Но тя е успяла да види нещо духовно значимо в онзи момент, който ние наричаме загуба. Така че, възможно ли е хора в голяма болка да изпитват и голямо прозрение? Струва ми се, че е възможно и, откровено казано, е много често явление. Но вие имахте и друг въпрос преди този, който аз напълно забравих.
    Попитах, за метафизичния еквивалент на онова, което заболява в тялото. Има ли нещо на нивото на душата, Което трябва да бъде изцелено?
    Имайки предвид това, което Бог ми каза, че всяка болест е самосътворена, аз съм убеден, че такова твърдение е истина. Но, честно казано, не мисля, че трябва да правим пряка връзка. И аз не съм склонен да вярвам на книги, които казват: "ако ти пулсира лявото коляно.... Егоизъм." Добре. Няма да бъда толкава егоистичен. Или пък: "болка в дясното ухо... Липса на разбиране." Виждате ли, сега излизат едни книги, които не винаги са чак толкова точни. Не че отхвърлям подобни книги, но не съм сигурен, че за нас е полезно да се потапяме в тези причинно-следствени отношения, защото е възможно да започнем да виним прекомерно себе си. "Само ако бях такъв и такъв, нямаше ухото да ме боли толкова. Ще се опитам да проявявам по-голямо разбиране, за да излекувам това ухо." Или: "ако мога да бъда повече такъв и по-малко такъв, какъвто обикновено съм бил, тогава мога да си излекувам далака."
    Мисля, че причинно-следствената зависимост, макар и да съществува, не се проявява по начина, по който се предписва в тези книги, а и ми бе казано, че връзката е далеч по-неуловима. Тя е много, много неуловима и причината може да се е явила трийсет или четирийсет години по-рано. Първоначалната мисъл, подхранващата мисъл, която е предизвикала този проблем с далака, който трябва да се оперира, когато си на четирийсет и пет, може да е възникнала преди много време, по един съвсем неуловим начин, за който в момента да не можеш да си дадеш сметка.
    Каква тогава е адекватната реакция, която можем да проявим? Да обичаме и приемем това, което ни се случва. Нещо, на което се съпротивляваш, то става трайно. Просто приеми го и си кажи: "Това ми се случва сега, моят далак не действа. Избирам да приема и да благословя, благословя, благословя, благословя състоянието си, а не да го заклеймявам, и да позволя на това свое състояние да бъде просто такова, каквото е."
    По този начин в много случаи вие всъщност преодолявате състоянието си, защото онова, на което се съпротивляваш, се установява трайно, а онова, което приемеш, ти можеш да избереш да преодолееш. Но ако това, което приемеш, не може да се преодолее, защото е било твърде продължително или защото последствията му са твърде големи или просто защото не иска да се махне; това, което можеш да преодолееш - и то е една дълбока истина - това е негативното му въздействие или последици върху твоя живот. Ето това е постигнала онази жена, чиято ръка бе отказала да се движи. Тя е видяла благословение в онова, което би могло да бъде трагедия.
    Бях свидетел на последните години на един духовен учител, когото познавам малко - бях свидетел на това как умира, бях свидетел на последните няколко седмици и месеци от неговия живот. Този човек умираше от смърт, която други хора биха приели за много болезнена, много мъчителна и унизителна. Той беше с катетър и всичко останало и въпреки това този духовен учител продължаваше да проповядва и учи всички онези, които идваха да го видят всеки ден. Четири, пет, шест до осем последователи идваха да го видят на смъртното му легло. Човек трябваше предварително да се уговори, за да го види, а той се смееше по този повод: "Както виждате, сега съм по-зает, отколкото, когато бях съвсем здрав".
    И той знаеше онова, което знаеше Джоузеф Кардинал Бернардин от Чикаго, Светла му памет. Кардинал Бернардин знаеше следното: "Аз имам само още един дар, с който мога да даря хората. В живот, изпълнен с даровете на моята същност, ето още един, който мога да дам. Дори и смъртта ми ще бъде утвърждение на живота. Дори отиването ми от този свят ще бъде утвърждение на великото завръщане. Дори моята болка ще бъде потвърждение на най-върховната радост на живота."
    Този човек бе истински учител и аз научих от него за това как се умира с достойнство. Той ме научи на това, защото макар и да не можеше да преодолее последиците върху тялото си от предходни решения в живота, той нямаше нужда да го преодолява, защото последиците върху тялото му нямаха нищо общо с последиците върху неговото съзнание. И когато човек кажеше: "Зле ли си?", Той го поглеждаше в очите и отговаряше: "О, съвсем малко." Човек би казал "колко смело, колко стоическо". А в действителност той не лъжеше, той наистина бе съвсем малко зле, докато аз щях да бъда ужасно много зле, ако преживявах нещо подобно. Защото той бе постигнал положение на духовно овладяване и много рядко позволяваше физическите преживявания на живота да диктуват неговата същност в даден момент. Това има изключително могъщо въздействие. Всички ние познаваме хора, които са умирали с подобно достойнство и не само достойнство, но и с подобен дар, който оставят на другите.