Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Бутон за дарения чрез PayPal





Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)



01:26
24.11.2024
Неделя
3.15.6.140


Онлайн: 3
Гости: 3
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Нийл Доналд Уолш » Идеите на Разговори с Бога в живота

Разговори с Бога 1 [22] Разговори с Бога 2 [22] Разговори с Бога 3 [23] Мигове на Благодат [22]
Разговори с Бога за младите [10] Приятелство с Бога [22] У дома с Бога [40] Общуване с Бога [32]
Идеите на Разговори с Бога в живота [17] По-щастлив от Бог [12]

Сексуална енергия у човека


Нека да поговоря по-конкретно за енергията, която наричаме сексуална енергия у човека, защото много е говорено за това как човек да живее, как да практикува холистичен начин на живот и как да живее духовно.

    Някои хора допускат, че висшия духовен живот изисква въздържание от секс или да бъде човек несексуален или асексуален, ако предпочитате - да отхвърля сексуалната енергия. И че хората, които са открито сексуални, които се отдават и намират голямо удоволствие в изявата на своята човешка сексуалност, те са си много добре, не са добри или лоши, просто не са много високо еволюирали. Един ден те ще достигнат по-високо ниво, но един ден, а между другото ще вършат онова, което си вършат.

    Има цяла школа на мисълта, която приема, че светите хора имат малко или нищо общо със секса. Фактически тази школа на мислене е дълбоко вкоренена в някои традиции до такава степен, че от човека се изисква да отхвърли и да се отрече от преживяването на своята сексуалност, за да бъде приет като член на тази култура или субстрат на културата. Аз попитах Бог за това, защото то е нещо, което ме интересува. Казах, "Боже, вярно ли е, че за да живея наистина свят живот и да преживея и дам израз на най-възвишената страна на своята същност, трябва да се отрека наистина от..." (исках да кажа и почти така се изразих) "най-нисшата страна на своята същност?" При това нямах предвид най-нисшата страна в смисъл най-долната чакра. Имах предвид най-нисшата страна, като мисловна нагласа, като отношение, което имах към нея.

    Оказваше се, че от всички аспекти на моята личност, това, което се нарича сексуалност, е най-нисшия аспект. Това бе аспект на моето същество, който исках да имам, но не прекалено открито, не много показно или гордо, с изключение на определени обстоятелства и моменти в живота ми. И така, изпитвах известен срам във връзка с това, чувствах се притеснен донякъде. Дълбоко залегнало в моя живот е едно чувство на притеснение и срам, което ми е внушено още от дете, едно усещане, че трябва да бъда много внимателен, ако не и да се срамувам от социалните изяви на своята сексуалност. Спомням си веднъж в ранните стадии на пубертета, може би съм бил на дванайсет или тринайсет години, а може би малко по-малък, когато рисувах образи на жени, които копирах от едно списание и които разкриваха онези прекрасни очертания... И аз изпитвах една вълшебна, лека възбуда от това. Всички знаете как се чувства човек на дванайсет години, когато избърши нещо - и тук е ключът за разгадаване на проблема - малко нередно. Независимо какво е това нередно, което има тук. Но аз си спомням, че правех точно това.

    И тогава майка ми влезе в стаята. Тя ме хвана да рисувам тези картини на голи жени. Аз, разбира се, обичах майка си, тя бе прекрасен човек. И вече не е в земна форма. Но си спомням момента много добре, защото бях наистина много, много притеснен. Първата й реакция бе на пълно изумление, че синът й може да рисува такива голи жени на онази дъска. "Какво правиш?", Попита ме тя. И общият смисъл беше, че това очевидно е нещо, което не би следвало да занимава моето съзнание. А това, разбира се, беше всичко, което занимаваше съзнанието ми през онзи период на моя живот... И всъщност в продължение на няколко години подир туй. Спомням си... До ден днешен - до известна степен...

    И до ден-днешен аз се наслаждавам на това. И до ден днешен мога да се смея и да намирам радост в онази страна на своята личност, която признава, че за мен все още е наслада да съзерцавам човешката форма и специално формите на противоположния пол. В определени случаи това ме стимулира, което не го прави нито добро, нито лошо. Просто това е фалш за мен.

    Но ми отне почти половин век - представете си това - за да стигна до положение, в което нямах чувството, когато заявявам това, че съм някак по-малко еволюирал или може би не толкова духовен, или по някакъв начин по-незначителен. И това е свързано с много и много епизоди - като този, когато майка ми ме хвана да рисувам онези картини на дванайсетгодишна възраст - цяла поредица от подобни преживявания, в които обществото ми даваше да разбера, че то е определено негативно настроено към подобни преживявания и че истински развитите хора нямат такива.

    Тук има нещо повече от онова детско неблагоприличие, макар че нямаше нищо неблагоприлично в това, което тогава правех. Но тук има нещо повече от него. То е свързано с представите, които ние възрастните имаме (и аз отново ще се върна към това) за всичко, което е еволюирало, развито и свято; за това, че хората, които наистина са постигнали светостта, просто не изявяват тези енергии, нямат подобни преживявания. Е, всъщност имат ги. И може би тъкмо това ги прави святи.

    И така, когато започнах своя разговор с Бога, зададох му въпроса: "А какво трябва да се прави с енергията на най-ниската чакра? Трябва ли да се отърся от целия опит, свързан с тази чакра, за да се развивам?" Чувал съм всички истории, свързани с това как трябва да издигаш енергията си - нагоре от първата чакра през чакрата на силата, през чакрата на сърцето до коронната чакра. И едва тогава ще изживееш блаженство. И човек няма нищо общо с това, което е под шията. Така е с истинските посветени и истинските посветени не живеят по-надолу от шията си. От шията нагоре аз съм истински посветен.

    Винаги съм се питал: "Та как е възможно това? Дали наистина Бог е пожелал да бъде така? Тук трябва да има нещо друго. И тогава узнах, че, да, наистина, Бог казва, че трябва да водим холистичен начин на живот, т. е. че трябва да живеем чрез всички енергийни центрове или чакри на тялото си. Ние напълно изживяваме коренната чакра, напълно чакрата на силата. Ние изживяваме напълно сърдечната чакра. Ние изживяваме най-висшата от всички чакри. Ние изживяваме всички чакри.

    Но когато стигнем до най-висшата чакра, това не означава, че всички пет по-ниски чакри биват изолирани. Не става дума да преустановим тяхното функциониране, а по-точно... Нямах предвид да бъдат преустановени. Не, не за това говорех и не зная защо се смеете. Тя май намигна, когато споменах за това. Струва ми се, че има погрешна представа за онова, което дискутирам тук. Не става дума за това да се преустанови това... Нали разбирате. Не става дума да скъсаш с онези пет по-нисши чакри и да се съсредоточиш изцяло в по-високите и в онази най-висша чакра. Не това е, което се случва. Става дума наистина да издигнеш енергията си нагоре, но в същото време да запазиш връзката си с всички по-долни чакри. Едва тогава човек води холиситчен начин на живот.

    Да живееш холистично, означава повече дори от това - повече от това да пречистиш мислите си или да се освободиш от негативността, нещо повече от опростителските решения да живееш здравословно и да спазваш диета; нещо повече от това да живееш активно, използвайки енергията на всички чакри, да живееш с всичко свое.

    Да живееш холистично, означава да поставиш целия си живот в нов контекст и да стигнеш до нови разбирания за механизма на действие на всичко. Тук имам предвид целия процес на самия живот. И това включва да разбереш по нов начин целостта на истинската си същност, своето реално Аз. За повечето хора е много трудно в настоящето, както и винаги, да живеят от гледна точка на най-върховната си представа за целостта на своето истинско Аз. И причината това да им бъде трудно е, че са обсебени от страх. Животът на повечето хора в една или друга степен е мотивиран от страх.

    "Разговори с Бога" ни казват, че има само две изходни точки, от които произтича всяка мисъл, дума или действие; че всичко, което говорим мислим или вършим, води своя произход или от любовта, или от страха. И за голяма част от човечеството през повечето време страхът е този, който управлява и създава мисълта, думите и действията. Така че една от първите стъпки към цялостност и холистичен начин на живот е да отстъпим от страха. Акронимът на страх е "лъжливи свидетелства, които изглеждат реални". Има още един акроним, който е "да се чувстваш развълнуван и готов".

    Един от моите най-големи духовни учители един ден ми обърна внимание на това и ми каза нещо, което и досега не съм забравил: "Нийл, наречи страховете си приключение". Не са ли велики тези думи "наречи страховете си приключение". когато започнах да правя това, аз започнах да отстъпвам от страха. Започнах също да се вглеждам какво в крайна сметка беше това, от което се страхувам. И, разбира се, това, от което аз в последна сметка се страхувах в края на поредицата от неща, които ми внушаваха страх, беше Бог. Разбирате ли, имах чувството, че Бог никога няма да ми прости за всичко онова, което съм или за всичко онова, което не съм; за всички моменти, когато не съм бил на нивото на онова, което смятам, че Бог е очаквал от мен да бъда. За всички моменти, когато съм се държал неподходящо според божиите изисквания, такива, каквито аз си ги представях.

    О, да, подобни изисквания ми бяха наложени от всеки слой на обществото и от много, много хора в живота ми. И само когато успях да сътворя и да преживея собствената си лична връзка с Бога, успях да се отърся от своя страх, от начина, по който Бог би реагирал на действията в живота ми.

    Ето какво Бог би искал от нас да заявим още докато прискърбно изреждаме обидите, които смятаме, че сме му нанесли: "Аз съм невинен и напълно безгрешен. Аз съм невинен и напълно безгрешен". Това не означава, че никога през живота си не съм правил нещо, което не бих направил по друг начин. Не означава и че не поемам отговорност за резултатите, до които е довело поведението ми. Означава обаче, че съм невинен и напълно лишен от вина за каквото и да било престъпление.

    Ако да бъдеш човек е някакво престъпление, то аз съм виновен. Ако да бъдеш развиваща се същност е престъпление, тогава съм виновен. Ако да пробуждаш своето съзнание, своята чувствителност и разбиране, за да изявиш своята същност, е престъпление, тогава аз съм виновен. Но ако всичко това не е престъпление, а аз ви гарантирам, че в божието царство то наистина не е престъпление, то аз съм невинен и съм лишен от всякакъв грях. И Бог няма да ме накаже, защото не съм извършил нещата така, както трябва. Най-малко от всичко Бог би ме наказал, защото не съм ги извършил така, както някой друг е сметнал за правилно.

    Ще споделя с вас нещо от личния си опит, от преживяванията през детството ми. Както си спомняте, аз съм роден и възпитан в католическо семейство. И, разбира се, от ранна възраст съм научен да се кръстя, което е нещо специфично за католиците, (макар че не само за представителите на римокатолическата църква). Представителите на гръцката православна църква правят същия кръстен знак.

    Ето какво си спомням, че ме учеха. Тук не искам да се държа неуважително Към никого, трябва да знаете това. Знакът на кръста, учеха ме, се прави ето така: "В името на Отца и Сина и на Светия Дух" (и той прави кръстен знак), а в гръцката православна църква кръстният знак се прави ето така. (прави кръстния знак,) ако тук има представител на гръцката православна църква, сигурно ще ми каже дали го правя както трябва. Забелязахте ли нещо различно? Аз докоснах първо това рамо и после другото в единия случай, а в другия направих обратното. Спомням си, че когато бях в трети клас, монахинята, която ни преподаваше, ми каза, че този начин не е правилен и не се приема от Бога - или поне в съзнанието ми на третокласник думите й предизвикаха такова впечатление.

    Както знаете, има множество погрешни начини да вършиш нещо. Има хора, които твърдят, че трябва да постилаш килимче и да се кланяш на изток поне три пъти дневно. Има хора, които твърдят, че трябва да заставаш точно на определено място пред стената на плача, а ако си жена, не можеш да застанеш редом с мъжете. Някои твърдят, че трябва да извършваш специално този или онзи ритуал, ако искаш да отидеш в рая. Така че ние сме пренаситени с идеи кое е право и кое не и какво Бог изисква и какво не изисква. Забележително е каква огромна вина носим ние заради това, което сме вършили в живота си. Някои от тези неща са наистина невинни, чисти дела извършени в детството и най-тъжно от всичко е именно това, когато едно малко дете е накарано да се почувства виновно заради нещо, което е извършило. Помня, че бях около единайсетгодишен, когато си бях купил хамбургер и изведнъж осъзнах: "О, божичко, та днес е петък". Аз бях много предано малко католическо момче и си помислих, че съм извършил грях, защото ми беше казано, че да се яде месо в петък е фактически смъртен грях. Спомням си, че се почувствах много притеснен, че съм извършил това, че съм се забравил за момент. Когато се прибрах у дома, майка ми ме погледна. Бях купил сандвича от местната закусвалня. Тя ме попита: "Добре ли си? Какво ти е? Да не би някой да те е набил?" А аз й отговорих: "Не, но ядох месо. Ядох месо. Забравих, че е петък. Бог направо ще бъде вбесен от мен". Аз наистина, наистина мислех така с ума на единайсетгодишно хлапе. Сърцето ми бе просто съкрушено от това, че съм допуснал подобно нещо, защото аз наистина бях много предан на Бога - дори бях олтарник. Представяте ли си? На какво се смеете?

    И така, Казах на майка ми: "Ядох месо. Забравих, че е петък". Моята майка, Бог да я благослови, просто ме прегърна и каза: "скъпото ми дете, всичко е наред. Сигурна съм, че всичко е наред. Не се разстройвай за това".

    Майка ми беше достатъчно мъдра жена, за да знае, че на единайсетгодишна възраст аз просто не съм готов да чуя, че Бог просто не се интересува от това. Едва след години, когато навърших двайсет и една, бях в състояние да възприема подобна мисъл. Защото, когато станах на двайсет и една години, се случи така, че в местния вестник се появи огромно заглавие. То гласеше: "Папата заявява, че да се яде месо в петък вече не е грях". И аз си помислих: "Не е ли прекрасно това! Сега всички хора, Които са яли месо в петъчен ден могат да излязат от..." Те, разбира се, никога не бяха отивали в ада, защото едва ли биха отишли в ада само задето са яли месо. Сигурно са отишли просто в Чистилището, защото да ядеш месо в петък е един вид морална грешка, но не наистина огромен грях.

    Мога да взема за пример собственото си възпитание и се надявам, че ще ми простите, задето говоря за своето детство. Всеки от нас може да разкаже редица случаи, в които сме били накарани, в които са ни позволили или са ни принудили да изпитваме чувство на вина във връзка с подобни неща.

    Трябва да кажа, че ако всичко се ограничаваше до подобни дреболии (каквито баща ми би нарекъл "дребните камъчета"), нямаше да има проблем. Но, истината е, че половината от човешкия род е натоварена с огромно чувство на вина заради една голяма част от своя опит, която би следвало да е просто проява на възхитителните страни на човешката същност, като например радостната и тържествуваща проява на собствената ни сексуалност, което е само най-фрапантният пример сред всички онези неща, за които са ни накарали да се чувстваме виновни. Същото се отнася и до парите - някои хора се чувстват действително виновни, когато имат голямо количество пари. Те си позволяват да се чувстват виновни и започват да ги раздават като луди, за да успокоят своето чувство за вина: "Да, наистина имам много пари, но раздавам четвърт милион годишно. Така че мога да се чувствам малко по-добре заради ужасното нещо, което ми се случва".

    Особено важно е, че не трябва да имаш пари, ако проповядваш божието слово или вършиш нещо друго, което е наистина прекрасно. Затова и ние не плащаме на нашите учители нищо, не плащаме на нашите медицински работници почти нищо. Колкото по-ценно е едно нещо за обществото, толкова по-малко плащаме за него. Говори ли ви нещо това, във връзва с чувството на вина, което изпитваме по отношение на всички прекрасни неща в живота? Да не говорим за откровените - както бих ги нарекъл, чисто човешки - грешки, които правим. Грешки в преценките и грешки само в смисъл, че това са неща, които не бихме направили втори път, ако ни се даде повторен избор.

    Ние се самобичуваме, самонаказваме се и се самообвиняваме до такава степен, че ако не бъдем достатъчно внимателни, можем да създадем свой собствен ад на земята в резултат на грешките, които сме направили. И това е начинът, по който си навличаме болести и не успяваме да водим холистичен живот.

    И така, едно от най-върховните и най-разкрепостяващи и освобождаващи твърдения, които човек може да се надява да изрази е: "Аз съм невинен и лишен от всякакъв грях".

    И тогава да изхожда във всичко от позицията на тази чистота, на това вълшебство, на тази цялостност. Защото човек може отново да се събере както Хъмти-Дъмти, щом веднъж приеме своята невинност.

    Спомнете си, че по-рано в нашите общи разговори казах: Прошката е ключът към цялостност. А сега ще допълня: Прошката, която започва право оттук. И фактически, ако прошката не започва оттук, тя не може да стигне до никъде, защото ти не можеш да дадеш каквото не притежаваш.

    Холистичният живот означава да живееш изцяло с всички свои страни, със своята цялостност, с подемите и паденията, с ляво и дясно, с тук и с там, с преди и след, с мъжкото и женското начало. Всички ние притежаваме тази мъжка и женска енергия, Която протича през нас - в нас, чрез нас и през нас. Холистичният начин на Живот означава да не се отхвърля никоя страна на човека, а просто да се усвоява цялата му енергия, след което да се освобождава онова, което е престанало да ни служи, онова, което не изразява по най-върховен начин нашата представа за самите себе си, да. А после да се усвои останалата енергия, която да се отдава свободно и открито на всички, до чийто живот се докоснем.

    На някои им предстои да възпитават деца. Какъв съвет бихте дали на родителите в наши дни? Какво можете да им кажете? Как да учат децата си за Бога?

    Знаете ли, опасността на ситуацията да седя тук на този стол е, че хората могат да си въобразят, че имам отговори на всички тези въпроси. Аз съм последният човек, Който трябва да бъде запитан за съвет към родителите. Може би съм в десетте топ-листи на най-лошите родители на този свят. Възможно е пък това да ме прави подходящия човек, когото да попиташ - не зная. Мога да ви кажа всички грешки, които съм извършил. Мисля обаче, че има една грешка, която не съм направил. Никога не съм преставал да обичам своите деца безусловно. И никога не съм искал от тях нещо, което ми се струва, че те не искат да ми дадат... На мен или на живота. Така че, предполагам съветът, който бих дал на родителите, е: обичайте ги така, както вие бихте искали да бъдете обичани. Не изхождайте от очаквания, не изхождайте от никакви изисквания, а най-вече им позволете да живеят живота си.

    Дайте им свобода. Пуснете ги. Позволете им да си бият главата в стената и да направят своите грешки. Позволете им понякога да се нараняват. Вдигнете ги и им помогнете, ако можете, когато са малко притеснени. Но не се опитвайте да им попречите да живеят живота си. Дайте им тяхната свобода - дори и свободата да вършат неща, които очевидно не са в техен интерес и които дори вие бихте определили като "погрешни".

    Най-добрият съвет, който бих могъл да дам на родителите, е да се отнасят към децата си, както Бог се отнася към нас: "Вашата воля за вас е моята воля за вас, твоята воля за теб е и моя воля. Давам ти свободен избор да вземеш в живота решенията, които желаеш и никога няма да спра да те обичам, каквото и да стане." Иска ми се аз да бях направил това с моите родители. Иска ми се да го бях направил с моите деца. Иска ми се да имам такива взаимоотношения. Но ние опитваме.

    Мисля, че другото, което бих казал на родителите, е: Не забравяйте, че сте родители. През голямата част от живота си аз наистина забравях, че съм родител. По този начин емоционално съм изоставял собствените си деца. Това е дълбоко погрешно.
Категория: Идеите на Разговори с Бога в живота | Добавил: Бонд (19.10.2009)
Разгледан: 2202 | Рейтинг: 5.0/2
Коментари: 0
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   3.15.6.140          Неделя          24.11.2024, 01:26