Майк продължи безгрижно по пътя си в чудесно настроение. Новите дрехи и бойното снаряжение му прилягаха така, сякаш бяха създадени специално за него. Обстановката му се виждаше странно позната. Въпреки че на практика беше прекарал по-голямата част от престоя си в различните къщи, Майк като че ли познаваше пътя на пръсти. Започваше да различава ароматите на нещата и облика им. Като че ли споме­ните от неговия предишен живот започваха да изблед­няват, а необичайните особености на тази нова земя се превръщаха в негов дом. Освен това непрекъснато му се струваше, че "помни" тези неща, макар да съз­наваше, че не е така, тъй като никога не бе идвал тук.

Майк ясно усещаше своята нова сила. Имаше чувството, че принадлежи на тази земя. Знаеше, че това чувство до голяма степен произтича от преживя­ното в Къщата на биологията и на лицето му грейваше широка усмивка всеки път, когато се сещаше за Грийн. Докато вървеше, Майк си даде сметка, че откакто беше тук, той действително беше преминал на едно ново ниво. Какво ли още го очакваше? Беше преминал през едва три от общо седемте къщи и се питаше какви други уроци му предстояха.

Изведнъж нещо прошумоля зад него.

Майк се обърна със светкавична бързина, заемай­ки отбранителна позиция. Дори сам се изненада от инстинктивната си реакция. Застана леко приведен напред, стиснал богато украсената дръжка на своя красив меч на истината. Дали си въобразяваше, или дръжката наистина вибрираше? Цялото му внимание се съсредоточи върху слуха му, докато Майк стоеше застинал като статуя в очакване да се впусне в някакво непознато, но усъвършенствано действие.

Нищо.

Можеше да е бил вятърът, но Майк забеляза, че листата на дърветата не потрепваха. Движейки само очите си, но без да помръдва с тялото си, Майкъл сканира околността. Колко остро беше зрението му тук! Не помнеше да е имал такова удивително зрение, преди да поеме по пътя. Сякаш някой бе включил някаква силна лампа, която дотогава не бе съществу­вала.

Той отмести фокуса на концентрацията си от уши­те към очите си и бавно огледа всички по-големи камъни и скали.

Нищо.

Майк постепенно си даде сметка, че колкото и уютно да се чувстваше в тази новооткрита страна на разноцветните къщи, тя криеше опасности за него. Тъмното привидение, което се явяваше насън, докато беше в Къщата на биологията, можеше да не си бе отишло. Той трябваше да внимава. Странно, но Майк не изпита страх. Остана неподвижен, нащрек, напря­гайки сетивата си до краен предел.

В това състояние на повишено съзнание Майк откри нещо ново за своите способности. Макар да не чуваше и виждаше нищо необичайно, той УСЕЩАШЕ, че имаше нещо. Усещаше в душата си смут - предчу­вствие за опасност и заплаха за него самия, но все пак...

Нищо. 

Майк се обърна полека и пое по огрения от слънцето път, обръщайки ту наляво, ту надясно глава, целият в слух, за да долови овреме всичко необичайно. Междувременно отново се замисли над парадокса. Какво можеше да бъде? Как е възможно в земя, про­пита с толкова много любов и духовни открития, да съществува такова тъмно създание? И защо го преследваше? Защо никой ангел не желаете да говори за него? Това наистина беше голяма мистерия, но Майк се чувстваше предупреден и не възнамеряваше да допусне това зло тъмно създание да го изненада от­ново. Остана нащрек, с ясното усещане за опасност.

Майк вървя цял следобед. Започна да се здрачава, а къща не се виждаше. Майк спря, обърна се назад и бавно извади картата. Продължи да следи района зад себе си за движение или звук. Изпита облекчение, когато видя, че неговата скъпоценна карта отново беше в изправност и отново показваше "актуалността" на положението му. Точката ТИ СИ ТУК си стоеше на мястото, а в покрайнините на малката област край нея се гушеше следващата къща. Точно зад завоя. Майк се усмихна, прибра картата и продължи напред.

Пътуването до тази къща продължи почти цял ден. Майк осъзна, че къщите бяха разположени на такова разстояние, че да изискват усилие от страна на човека, но никога не го оставяха да замръкне под открито небе. Това беше добре. Сега Майк се чувства­ше малко изморен, при това не само физически. Продължителното състояние на бдителност беше изчерпало енергията му.

В тайнството на здрача, когато всичко като че ли започна да се обагря в един топъл цвят, Майк видя следващата къща още щом преполови дъгата на за­воя. Въпреки че всичко наоколо отразяваше оранжевите и червените тонове на залязващото слънце, сел­ската къща сияеше в наситен лилав цвят, сякаш окол­ността изобщо не й влияеше. Майк спря и зяпна от почуда. Никога не беше виждал толкова красив цвят! Лилавото беше едновременно наситено, ведро и въз­действащо. Стори му се, че постройката излъчва вът­решна светлина. Майк закрачи отново, напомняйки си, че застояването на едно място не е благоразумно, дори на това привидно безопасно разстояние от целта.

Като стана дума за красота, Майк имаше само бегла представа какво го очакваше, защото когато на прага се появи ангелът, той изгуби ума и дума. Никога не беше виждал толкова прекрасно създание! Прииска му се да падне на колене от благоговение пред това чудно видение. Какво ставаше? Да не би рецепторите за цветовете в очите му да се бяха изострили? Майк не помнеше да е виждал някога такъв цвят! Стоеше, онемял от възхищение, като дете, което вижда залеза за първи път в живота си, питайки се дали това не е магия. После чу гласа - о, какъв глас беше това!

От дълбините на спокойствието се понесе копри­нено гладък глас, който успокои дори въздуха, който носеше неговата вибрация - при това беше определе­но женски!

"Привет, Майкъл Томас на Чистото Намерение", каза ведрият глас. "Очаквах те."

Майк се слиса и не отвърна нищо. В ума му липсваше дори мисъл, която ангелът да прочете! Беше изгубил ума и дума. Осъзна, че беше престанал да диша. Тя му се усмихна и продължи.

"Аз по нищо не се отличавам от Грийн, Майкъл. Ангелите са безполови, но притежават всички качест­ва на двата биологични пола. Гласът ми и външността ми са за твое успокоение в тази къща."

Майк не разбра почти нищо от думите на Вайълит. Вече можеше да диша, но не знаеше какво да каже. Опита, но се смути от дрезгавия си глас.

"Изглеждаш неописуемо!" Не стига че изграчи думите, ами на всичкото отгоре изтърси най-глупавия възможен поздрав. Това ли намери да каже на прек­расното създание! Заля го неловкостта, която бе из­питвал като момче, когато му се налагаше да каже нещо умно на някой възрастен - и не успяваше. Вце­пенението му се дължеше отчасти на излъчването на съществото, което стоеше пред него. Това беше ог­ромно ангелско присъствие, което излъчваше женска нежност, макар че като облик Вайълит по нищо не се различаваше от другите ангели. Всички носеха неоп­ределени надиплени одежди в цвета на съответната къща, които скриваха или замъгляваха техния пол. Всички бяха големи - но това лице! Лицето на Вайълит определено беше женско. Притежаваше нежността на майка му и баба му, както и хубостта на светица. Майк въздъхна и опита отново.

"Моля те, прости ми... ъ... Вайълит." Майк уста­нови, че обръщението с името на цвета като че ли нарушаваше представата му за етикеция, тъй като звучеше като типично женско име. Все пак той про­дължи. "Не очаквах, искам да кажа, не знаех, че анге­лите могат да бъдат жени." Тутакси съжали, че си беше отворил устата. Каква глупост изрече! Естествено, че ангелите са жени! Нали на почти всички картини ан­гелите бяха жени? Вайълит не отговори. Затова Майк опита още веднъж.

"Мисълта ми е, че... никой от другите досега... те приличаха на мъже... искам да кажа мъжки - ъ - от мъжки пол." Искаше му се да върне лентата назад и да започне отначало. Комуникативните му способнос­ти и красноречието му бяха зациклили. Не успя да поздрави това същество както трябва. Майк въздъхна и сви рамена. Вайълит обаче му се усмихна.

"Разбирам те напълно, Майкъл Томас."

Погледът, който му хвърли, можеше да стопи доспехите му. Но без следа от флирт. Чувството беше на невероятна, чиста майчинска любов. Това изненада Майк. Сякаш отново бе видял майка си; стори му се, че се е събрал със своето отдавна изгубено семейство, което го  изпълни с радост и изумление. От цяла веч­ност никой не го беше гледал по този начин! Прииска му се да го гушкат и прегръщат. Но тутакси се смути от мислите си, понеже Вайълит със сигурност ги до­лавяше. Тя продължи.

"Ще свикнеш съвсем скоро, Майкъл. Неслучайно ти се явявам в такъв облик. Не го правя за всички, които минават по този път, но ти си различен."

Майк схвана идеята. Видът и поведението на Ва­йълит бяха специално за него. Той прие това, но се запита защо беше необходимо да "вижда" майчински ангел.

"Защото ти го заслужи!", каза мъдрата Вайълит. "Не всичко тук е урок, Майкъл. Много неща ти се дават под формата на подаръци за израстването ти. Ти си преминал само през три къщи, а вече се открояваш като едно от най-специалните същества, които са ид­вали тук."

Майкъл осмисли чутото, но преди да измисли какво да отвърне на безспорния комплимент, Вайълит направи нещо, което той никога нямаше да забрави.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение", заговори нежно тя. "Моля те, събуй си обувките."

Майк изпълни молбата. Междувременно забеля­за, че до вратата имаше специално място за един чифт обувки, затова постави своите там. Те паснаха идеал­но.

"Майкъл, знаеш ли защо те помолих за това?", попита Вайълит.

Майкъл се замисли. "Защото вътре е свято мяс­то?" Спомни си легендата за Моисей и горящия храст и диалога.

"Ако беше така, защо другите не те накараха да направиш същото?"

Майк се замисли по-дълбоко и опита още веднъж. "Защото ти си много специален ангел?"

Вайълит явно се забавляваше от тази игра и за­почна да се киска. Майк се обърка. Разбра, че не беше дал верния отговор.

"Моля те, влез", каза Вайълит, обърна се и влезе в къщата.

Майк я последва, смутен от недовършения им разговор. Затова побърза да продължи.

"Вайълит, кажи ми, защо ме помоли да си събуя обувките?"

"Всъщност ТИ ще ми кажеш, Майкъл, преди да си тръгнеш оттук", отвърна Вайълит, без да спира.

Майк хич не обичаше, когато ангелите го караха да чака за отговорите, особено когато му се налагаше сам да ги формулира. Трудоемко е, помисли си той.

"Ти за това си тук", каза Вайълит, въвеждайки го все по-навътре в лилавата къща. Майк отново се смути от глупавите си мисли.

Лилавата къща беше съвсем обикновена - за раз­лика от стопанката си. Майк осъзна, че в благоговени­ето си пред вида на новия ангел беше забравил да прочете табелката с името на къщата.

"Това е Къщата на отговорността, Майкъл То­мас." На красивото й лице се изписа изражение на очакване. Майк тутакси долови, че отново го очакваха неприятности.

"О", подхвърли равнодушно той. Вайълит явно не очакваше такъв отговор. Тя се обърна и продължи напред.

Майк се смути от името на къщата. Взе да разра­ботва наум най-различни сценарии, които можеха да се случат тук. Думата отговорност открай време го плашеше, главно заради спомена как родителите му го гълчаха за едно или друго. Те я използваха най-вече като критика. По-късно я бе чувал от жените, с които бе имал връзка, обикновено в комбинация с някакво оплакване от постъпките му. Защо се получаваше така, че жените все се опитваха да го "вкарват в правия път", запита се той. Може би тъкмо по тази причина Вайъ­лит му се явяваше като жена в тази къща. Още една жена, изпратена от Бог да ме промени? Ами ако Бог бе жена? Ама че гадна шега! Изведнъж Майк се усмих­на на мисловните процеси, плод на неговата човеш­ка, мъжка природа, осъзнавайки невъзможността на предположението. Бог не беше нито мъж, нито жена, но Майк се развесели, представяйки си този сценарий. Какъв ли беше замисълът на Къщата на отговорност­та?

Вайълит го водеше през лабиринт от малки стаи, за да стигнат до трапезарията.

"Какво има там?", попита Майк, когато минаха край голяма двукрила врата.

"Театърът", каза Вайълит без да забави крачка.

Театър? Мислите му препускаха, докато той про­дължаваше да следва Вайълит. Каква работа има един театър на това ангелско място? Пиеса ли ще има?

Хрумна му друга, още по-странна мисъл. Може би ще гледаме филм! Представи си колко хубаво би било, ако утре двамата с Вайълит отидеха на кино - да гледат някой нашумял ангелски филм? Едва се сдържа да не прихне. Вайълит, знаейки какво точно се случва в главата му, също се развесели - но по други причини. Накрая двамата стигнаха до крайната цел. Трапе­зарията и личните покои приличаха на вече видените. В килера имаше чехли за Майк и красиви лилави дрехи, очевидно ушити специално за престоя му тук. Майк долови аромата на храната. Отново беше въведен в трапезария, предлагаща всякакви кулинарни изкуше­ния. Как разбира кога точно щеше да пристигне? До този момент Майк не беше видял нито един готвач или камериер. Спомни си каква бъркотия бяха оставили двамата с Грийн след веселбата си и упоритите петна от боровинки по краката си. Храната се приготвяше сякаш от невидими гномове, които идваха и си отива­ха. Ама че място!

Майк очакваше да се обърне и да открие, че Вайълит си е отишла, както правеха другите ангели. Само че тя продължаваше да стои там.

"Доволен ли си от всичко, Майкъл?", попита тя, Вайълит наистина беше красиво създание. Майчинските й качества продължаваха да му вдъхват спокойствие.

"Да, благодаря ти." Прииска му се да се поклони в знак на уважение.

"На сутринта започваме. Лека нощ, Майкъл Томас на Чистото Намерение." И с тези думи Вайълит излезе.

Това тук беше различно. Също както Грийн про­мени протокола и остана на верандата, докато Майк се отдалечаваше от Къщата на биологията, и Вайълит пристъпи етикета. Струваше ли му се, или ангелите ставаха по-учтиви? Като че ли усвояваха човешкия етикет? Майк забеляза разликата, но реши да не пита за нея.

Нахрани се, приготви се за лягане и моментално потъна в дълбок сън. Чувстваше се сигурен, стоплен и обичан. На другия ден щеше да се впусне в поред­ното приключение и знаеше, че го очакваха важни открития в уроците на Вайълит. Сънува детството и родителите си, и му беше добре.

Пред къщата тъмният, неясен, противен образ на ТО застана нащрек. ТО беше едновременно ядосано и озадачено. Когато Майкъл излезе от зелената къща и пое към тази, ТО се слиса от промените в него. Силата му беше нараснала, а оръжията му бяха страш­ни! Изведнъж Майкъл беше усвоил бдителността на воин и не изпитваше страх! Какво се беше случило в последната къща, че да го промени толкова много? ТО кипеше от гняв заради нелепо провалената въз­можност да нападне Майкъл по време на бурята.

ТО взе да крои по-хитър план как да заложи капан на човека. Разсъждаваше, че ако Майкъл Томас иска­ше да пътува незабелязано, щеше да поеме по някой по-непознат път, вместо да върви по царския. Тогава ТО осъзна, че Майкъл винаги щеше да следва този път. Налагаше се, понеже той не знаеше къде се нами­ра следващата къща. Затова ТО реши да изпревари жертвата си и да й заложи капан, изчаквайки я да падне в него. Тази мисъл го изпълни с ликуване и на лицето му се появи разкривена усмивка. ТО не заспа, но имаше видения за близката гибел на Майкъл Томас на Чистото Намерение.

Следващата сутрин беше каквато можеше да се очаква. Прекрасна! Закуската беше великолепна, а Майкъл излапа любимите си кифлички със сладко от боровинки, удивен колко са пресни и вкусни.

"Онзи ден не успях да усетя същия вкус с пръстите на краката си." Майк отново избухна в смях, като си спомни как двамата с Грийн лудуваха като малки деца в трапезарията на последната къща.

Тъкмо се беше облякъл в новите дрехи, когато на вратата се почука. Почукване? Откога ангелите започ­наха да чукат на вратите?

"Влез, ако обичаш", каза учтиво Майк. Вайълит сякаш доплава и той й се усмихна. "Моля те, предай благодарностите ми на онзи, който отговаря за тази изискана човешка закуска."

"Пак заповядай", каза Вайълит.

"Ти ли я приготви?"

"Всички ние", отвърна тя. "Ние не сме отделни."

"Вече съм чувал за това. Някой ден сигурно ще го проумея. Но дотогава, благодаря на всички ви", каза Майк.

"Готов ли си?", попита Вайълит.

"Да."

Тя се обърна и го отведе в помещението, през което бяха минали вчера. Този път двойните врати бяха отворени и Майк я последва в красиво обзаве­ден лилав киносалон! Майк се закова на място. Изум­лението му беше толкова голямо, че Вайълит се изкиска.

Преди тях се разкриваше гигантски полукръгъл киноекран. В дъното на залата Майкъл видя модерен прожекционен апарат, зад който имаше рафтове с безброй кръгли метални кутии за ленти, които очаква­ха зрители. Като че ли бяха стотици!

"Знаеш ли какво ще правим сега, Майкъл То­мас?", попита Вайълит. "Ще гледаме филми!"

"Не мога да повярвам!", възкликна Майк. "Сигу­рно се шегуваш."

При тези думи усмивката на Вайълит се стопи и тя го погледна сериозно.

"Нищо подобно, Майкъл. Нищо подобно. Моля те, седни на първия ред."

Вайълит отиде в дъното на залата и подготви апаратурата. Майк все още беше объркан от противо­речието. Ангелите не боравят с прожекционни апара­ти, мислеше си той. На светите места няма киносало­ни. Много странно, наистина. Но изпълни молбата и седна по средата на първия ред. За разлика от земните киносалони, първият ред в този се намираше в средата на залата. Освен това забеляза още една странност. Средната седалка на първия ред беше тапицирана с плюш. Останалите седалки бяха най-обикновени, като че ли присъстваха само за попълнение. Майк се нас­тани на плюшеното лилаво кресло и прикова поглед в огромния бял екран.

"Какъв филм ще гледаме, Вайълит?" Майк изпит­ваше известни опасения по този въпрос.

"Домашни, Майкъл", отговори тя, продължавай­ки да подготвя първата лента, без да вдига очи. На Майк отговорът никак не му хареса. Стомахът му се сви на топка. Ето го пак същото чувство! Новата му интуиция работеше на пълни обороти, подсказвайки му, че предстоящото можеше да е неприятно. Хрумна му да прояви чувство за хумор - примерно да пусне някоя шега за пуканки? Но не му се отдаде. Осветле­нието се приглуши и угасна по много професионален начин; Майк чу прещракването на прожекционния апарат и екранът оживя. Той не можеше да откъсне очи от образите. Още от първия кадър сърцето му се качи в гърлото.

Първият филм за деня, подобно на останалите, които последваха, се отличаваше с най-изключител­ното качество, което Майк беше виждал някога. Ня­маше снеговалеж, а образите се проектираха трииз­мерни, но без глупавите очила, които раздаваха в стереокиното! Звукът беше естествен, идващ точно оттам, откъдето би трябвало на широкия екран пред него, въпреки че героите се движеха. На Майк веднага му се прииска филмът да не беше толкова реален. Беше му прекалено близък. Полукръглият екран го поставяше в центъра на всяка сцена. Искаше му се да се отдръпне назад, но не можеше.

А екранът пред Майкъл Томас представяше Май­къл Томас! Ако трябваше да измисли заглавие за този домашен филм, то щеше да бъде "Всички лоши неща, които са ми се случвали в живота ми". Филмът започ­на с него като дете и беше толкова истински! Майка му изглеждаше много млада; а баща му толкова кра­сив. Той се трогна дълбоко от спомена за своите най-близки хора. А убедителността на образите в този лилав киносалон ги накара да оживеят за нежното му сърце. Сякаш родителите му отново бяха сред живите! Всеки епизод приличаше сам по себе си на отделен филм и се представяше нередактиран в реално време - както се беше случил в живота му, само дето прес­качаше от едно разтърсващо негативно преживяване към следващото.

Първите няколко епизоди бяха по-скоро смешни. Ето го Майк като сладко русо тригодишно хлапе, напипал гримовете на майка си. Направи кочина в банята и майка му го спипа. Много се ядоса и Майк изяде първия си пердах. Седналият пораснал Майк беше принуден да изживее отново огорчението от това първо нашляпване. Изпита отново емоциите на всяко събитие! Домашни филми, наистина! Само дето има­ше опасност лентата да се превърне във филм на ужасите с напредването на възрастта му. Вече му се струваше, че към него лети влакче на ужасите - а той лежи завързан на релсите.

Последваха още случки от детството му, като всяка една връщаше Майк в реалността на неща, за които от години не се беше сещал. Ето го шестгоди­шен, заключен в банята. Спомни си как се беше почу­вствал - при това без да е виновен! Бравата беше блокирала и се наложи да повикат баща му от полето, за да извади вратата от пантите. Баща му се ядоса и отново го напердаши. Майк изживя още веднъж пре­даденото доверие от онзи отдавна отминал ден. Той не беше направил нищо нередно! Баща му беше бесен и го наложи с каиша на големия си колан. Беше пре­къснал работата си на полето и усилната жътва. Зре­лият Майк започваше да се чувства потиснат.

Заредиха се други епизоди и ето че Майк беше вече десетгодишен. Пътуваше с училищния автобус до града. Спомни си физиономията на Хенри, училищ­ният побойник, който се връщаше всяка ваканция, за да го тормози. Всички деца ненавиждаха едрия бабаит, но не смееха да му се противопоставят. Всички се страхуваха от него. И понеже Майк беше от малкото провинциално градче Блу Ърт, останалите деца му се присмиваха. Побойникът обаче беше безмилостен. В училището учеха деца от най-различни обществени слоеве, но децата от фермерски семейства се брояха на пръсти. Дрехите му го издаваха, понеже бяха ушити от майка му. Майк се отличаваше от останалите и те му го напомняха при всяка възможност. Съучениците му се подиграваха на облеклото, миризмата и дори начина на живот на родителите му.

Лентата продължаваше да се върти и Майк видя как група деца го повикаха да си играят. Той се зарад­ва. Те търсеха компанията му! Но тогава, за негово голямо разочарование, всичко се оказа номер. Вместо да го включат в забавленията, ТОЙ се оказа посмеши­щето. Наобиколиха го, докато едно момче приклекна на колена и ръце зад него. После го блъснаха назад. Майк падна и се претърколи през клекналото момче. Голям смях падна за негова сметка. Майк също се смя, опитвайки се да се включи в шегата, но децата го изолираха и го изоставиха.

Това беше болезнено. Майк нямаше никакво же­лание да го гледа. Какъв беше смисълът? Почувства, че се ядосва от разголването на личния си живот и излагането му на показ - и необходимостта да го преживява отново. Веднъж не беше ли достатъчно?

Последваха още кадри и сега той беше на 14 - онзи злокобен ден в училище, когато го обвиниха в измама, която не беше извършил. Друг ученик беше задигнал някакви книжа от катедрата на учителя, а после ги беше подхвърлил, така че учителят да разбе­ре, че са пипани. Въпросното момче излъга, че е видяло Майк да го прави. Учителят му повярва; в края на краищата, Майк беше бедно селско момче и носеше смешни дрехи, макар че оценките му бяха много висо­ки. Изпратиха го вкъщи с мъмрене и изгонване за деня. Докато се прибираше с училищния автобус, Майк се чудеше как да обясни случилото се на майка си и баща си. Поотпусна се малко, понеже знаеше, че те щяха да му повярват. Но те не му повярваха и Майк отново се почувства сам-самичък в живота. Знаеше, че родите­лите му го обичаха, но му се искаше да му бяха гласували правото на съмнение в този критичен мо­мент. Чувстваше се толкова самотен.

Майк седеше в креслото от часове, но Майк на екрана още не беше пораснал. Замисли се колко дълго щеше да продължи това наказание. Вече не се чувства­ше духовно извисен. Напротив, струваше му се, че са го пребили със сопи! Филмите бяха поразително точ­ни. Майк не можеше да откъсне ума и очите си от тях. Налице беше всяка подробност; дори гласовете и хо­рата бяха съвсем достоверни. Процесът беше удиви­телен, но тематиката беше кошмарна!

Бяха стигнали до етапа на срещите и имаше много за гледане! Облеклото му продължаваше да изглежда странно. Въпреки че вече беше купешко, майка му нямаше представа от мода и съчетаваше несъвмести­ми модели и материи. Момичетата в училище и цър­квата намираха Майк за готин, но зад гърба му се подиграваха на дрехите му. Той беше разбит! Не след дълго започна сам да си купува дрехи. Тогава само­чувствието му взе да расте, понеже Майк знаеше какво му отиваше. Разглеждаше внимателно магазините и винаги си водеше някое познато момиче за консул­тант. Момичетата бяха във възторг! Представете си само - момче, което обича да пазарува! Това беше началото на неговата голяма метаморфоза от смотан тийнейджър в красив, търсен младеж. Характерът му също се променяше и Майк стана по-уверен в себе си. Успехът му си остана висок и той участваше в много училищни дейности. И тогава се случи нещо - подла кампания, поведена от някой завистник, която му кос­тва мястото на изборите за президент на училището. Плъзна слух, че са го хванали в дамската тоалетна да върши срамни неща. Всички повярваха. Историята се превърна в сензация, пък макар и невярна. Изборите му бяха в кърпа вързани, понеже Майк беше президент в първи и втори курс, но слухът провали шансовете му - с крах. Освен това му коства симпатиите на Керъл, първото му истинско увлечение. Тя престана да му говори; той се поболя от мъка и се отказа от всички училищни дейности. Отново се беше превърнал в жер­тва! И всичко това се повтаряше с най-малки подроб­ности на екрана. Събитието се развиваше в реално време, показвайки всички ужасни аспекти на този етап от живота му. То го беше променило навремето и продължаваше да му тегне сега, докато преживяваше миналото отново.

Филмите се нижеха един след друг. Никой не му предложи обяд, тъй като големият ангел в дъното на залата някак си знаеше, че Майк не беше гладен. И не грешеше. След края на всеки откъс се чуваше щраква­не и салонът потъваше в тъмнина. Следваше неловко мълчание, нарушено единство от шума на лостовете и копчетата на прожекционния апарат. Нито Майкъл, нито Вайълит проговаряха. После екранът оживяваше пак и поднасяше най-ужасните неща, които му се бяха случвали някога. Майк си даваше сметка, че "голямо­то събитие" тепърва предстоеше. Но ето че дойде и неговият ред - денят, когато родителите му загинаха,

Майк знаеше, че не беше длъжен да остава в креслото против волята си. Всички ангели му бяха казвали, че има свободен избор. В този момент му искаше да побегне. Затова взе да се моли достатъчно "високо" наум, така че всички ангели да го чуят. Моля те, Господи... не искам да го изживея отново! Стига толкова! Но филмът започна и Майк се почувства като премазан от валяк.