11. Седмата Къща » Книга 5: Пътуване към дома




    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS



Начало  Регистрация  Вход


Хороскопи
Любовен en
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любов
Тя и Той


Книги
The Arcturians
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Вампиризъм
Музика | Филми
Таро | Свежо
Речник


12:35
07.12.2016
Сряда
54.197.142.219


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!
 Дар » Крион » Книга 5: Пътуване към дома » 11. Седмата Къща

Послания от Крион [8]Книга 1: Финалната епоха [49]Книга 2: Не мисли като човек [43]
Книга 4: Притчите на Крион [25]Книга 5: Пътуване към дома [13]Книга 6: Партньорство с Бог [137]
Книга 3: Алхимия на човешкия дух [65]

11. Седмата Къща

Не че времето се развали, но не беше и много хубаво. Майк беше свикнал на ярко слънце и приятна температура или на яростни бури, които започваха изневиделица и се стоварваха с неподозирана мощ. Днес обаче небето беше оловно сиво и покрито с облаци, а всичко тънеше в сумрак. Захладняваше и излизаше лек, някак зловещ вятър. Той пулсираше, вместо да духа равномерно, като някакъв злокобен, ритмичен вестоносец. Облаците не се сгъстяваха, но не се и разнасяха. Майк вървеше по пътя от около час. Времето не го притесняваше, но промяната му праве­ше впечатление.

Пътуването към седмата къща беше общо взето машинално. Майк беше все така бдителен, нащрек за неприятни изненади отзад, но в ума му витаеха мисли за решението, което беше взел. Когато пое към пос­ледната къща, го обзе усещането, че е преминал ня­каква невидима духовна граница - сякаш демаркационната линия в това пътуване. Майк все още не се беше отърсил от видението как живее на Земята с Анолий и децата около него, усмихнати и доволни. Когато мислите му отлитаха натам, сърцето му ликуваше, а Майк се отпускаше. Когато поглеждаше напред и съ­зираше виещия се път към неизвестното изпитание, се чувстваше самотен, а сърцето му натежаваше от дъл­бокото усещане за безвъзвратна загуба. Никой не беше умрял, но сърцето му беше потънало в скръб. Въпреки това Майк продължаваше да върви, потънал в мислите си, без да забелязва, че пейзажът се променяше плавно, но съществено.

Майк преполови един особено остър завой. Забе­ляза, че беше навлязъл в някакъв каньон със стръмни стени, които прихлупваха пътя от двете страни. Едва сега му направи впечатление, че вместо нежно заоб­лени хълмове и тучна трева, се намира сред почти пустинен пейзаж с разхвърляни тук-там скали, голе­ми камъни и самотни дървета, които подчертаваха пустошта. Толкова беше потънал в мислите си, че беше пропуснал промяната в заобикалящата го обстановка. Пътя водеше към пролом с много стръмни стени. Клисурата, в комбинация със сивите облаци, съвсем ограничаваше светлината, сякаш беше приве­чер, а не ранна утрин. Интуицията му го "смушка". Образите в далечината не бяха ясни. Скали ли бяха или...?

Отваряй си очите! Бъди нащрек за опасност!

Изведнъж Майк осъзна, че през последния един час мислите му бяха в мъгла. Той спря и задиша дълбоко, за да пречисти ума си. Нещо го смущаваше. Какво ли означаваше? Майк се подчини на инстинк­тите си и се огледа подозрително. Огледа пътя назад, озъртайки се за тъмното създание, което го преслед­ваше от самото начало, но не видя нищо. Нищо не помръдваше. Сивата пелена на изминалия един час също допринасяше за неговата вялост и умствена летаргия. Като изключим странното време и проме­нения пейзаж, не се виждаше нищо необичайно или обезпокоително, но инстинктите му подсказваха да се готви за изненади. Майк благодари на новата си виб­рационна сила. Извади картата. Може би тя щеше да му помогне.

Майк разгледа внимателно картата. Чудна рабо­та. Тя показваше тесния процеп, който го заобикаляше в момента, но отбелязваше и нещо различно. Майк се вгледа по-внимателно. Ето! Стотина метра нагоре по пътя, точно извън сегашното му полезрение, имаше бяло поле. Това беше необичайно. Обикновено стран­ната, но много полезна карта изобразяваше всички подробности около червената точка "ти си тук". Кар­тата не показваше почти нищо от миналото или бъде­щето, но описваше настоящето съвсем точно и де­тайлно. Но сега напред имаше бяло поле, сякаш беше изтрито. Какво означаваше това празно място?

"Блу, какво означава бяло поле на картата?", по­пита на глас Майк.

Вместо Блу отговори интуицията на Майк. Отго­ворът го осени почти моментално. Той си спомни, че "нещото", което го преследваше, се движеше извън обсега на картата. Сигурно това беше причината тя да показва сега празно пространство! Блу му беше казал, че картата отговаряше за "сега". Тя представляваше "актуалната" енергия на това свещено пътуване и от­разяваше определена вибрация. Напред имаше нещо, което не принадлежеше на настоящето. Предстоеше му нещо, което беше невидимо за високата вибраци­онна честота на картата. Липсата на информация се дължеше на нещо, което не вибрираше на същото ниво като свещената земя около него.

Майк почувства, че анализът му е верен. Нещото се беше заложило и го чакаше. Трябваше да е по-вни­мателен! Какво щеше да прави, ако новата му интуи­тивна способност не го беше разбудила? Майк наруга тихичко своя привидно безпомощен романтичен ум и се концентрира върху разума на новия воин в себе си. Не му отне много време. Моментално почувства покой и сила, които отразяваха намерението му. Майк събуждаше всяка клетка на тялото си с вестта, че предстоеше нещо - нещо значимо.

"Всички да се събудят!" Майк се усмихна при ми­сълта, че говореше на своята биология и пак му се стори, че дочу смеха на Грийн. Ах, как му липсваше зеленият ангел. Хуморът беше чудесно лекарство в този момент на подготовка. Подготовка ли? За какво? Битка?

Изведнъж Майк го споходи откровение. Като мощ­на приливна вълна на разбиране, го заляха мисли и видения със страховити прозрения. Той се закова на място. Изрази с думи обзелия го страх пред всички, които можеха да го чуят.

"БОЖЕ МОЙ! АМИ АКО ДЕЙСТВИТЕЛНО ТРЯБВА ДА ИЗПОЛЗВАМ ТЕЗИ ОРЪЖИЯ?"

Майк беше потресен. Тревогата плъзна по тялото му. Не. Не можеше да бъде.

"Това са символи на воина на светлината в новата епоха! СИМВОЛИ!", изкрещя той, като вдигна глава към небето и се завъртя, сякаш очакваше да види някой от своите приятели ангели, притаен до стените на сумрачната клисура. Отговори му само ехото.

"Ориндж, ти така и не ме научи да се бия! Затова помислих, че няма да ми се наложи да използвам на практика..." Майк млъкна по средата на изречението. Осъзна, че крещеше. Чу как гласът му отекна между стените на каньона. В ума му се стрелкаха объркани мисли и откъслечни фрази, изречени от ангелите. Спомни си думите на Ред, че някои изпитания щяха да го изплашат, но той беше решил, че ставаше дума за преминалата буря. Сега си даде сметка, че Ред имаше предвид предстоящи, а не минали работи. Какво го очакваше? Спомни си неотдавнашните думи на Уайт, когато описваше Мери в болничната стая.

"Не се подвеждай по външността й, Майкъл. Тя е воин на светлината. Убила е великана и е много силна!"

Убила е великана? После си спомни прощалните думи на белия ангел на прага на къщата.

"Нищо не е приключило, приятелю мой."

Всичките тези предупреждения и намеци. Битка ли ми предстои? Истинска? В която наистина ще трябва да ИЗПОЛЗВАМ меча? Майк седна на пътя. Колената му трепереха от страх и паника. Той не беше воин - не истински!

"Ангели, вие не ме подготвихте за това!", каза той на сивото небе и зловещите стени на каньона. "Аз не умея да се бия! Защо трябва да се сражавам? Истинс­ките битки и истинските оръжия символизират стара­та вибрация. Представляват старото мислене. Те ня­мат място тук!" Последва странна тишина. Вятърът замря. Настъпи мъртвешка тишина, после се понесоха гласовете.

"Освен ако не ти предстои битка със старата енергия." Това определено беше гласът на Ориндж. Майк веднага се изправи и се завъртя, опитвайки се да определи откъде идваше гласът.

"И освен ако не ти предстои битка с биология, която не вибрира на висотата на твоята собствена." Майк позна гласът на Грийн! Гласовете на ангелите идваха от дълбините на собственото му тяло.

"И освен ако не ти предстои среща с някой, който не принадлежи към твоето семейство, Майкъл." Това беше гласът на Ред!

"И освен ако този някой не познава любовта, Майкъл", прозвуча нежният и прекрасен глас на Уайт!

"НО A3 НЕ ЗНАЕХ!", извика Майкъл Томас, из­плашен. "Аз не съм истински воин, Уайт!"

"Мери също не беше, Майкъл." Гласът на Уайт му вдъхна спокойствие.

"Старата енергия откликва на старата парадигма, Майкъл. Тя само това разбира." Това беше мелодич­ният женски глас на Вайълит.

"Ориндж, кажи ми как да се бия!" Майк беше в стрес.

"Вече съм ти показвал", изрече окуражително оранжевият ангел. "Ти си готов, Майкъл Томас на Чистото Намерение. Готов си."

"Какво трябва да направя?", изкрещя Майк на стените на каньона.

"Помни, Майкъл Томас, нещата понякога не са такива каквито изглеждат."

Думите иззвънтяха както никога досега. Съдър­жаха напомняне, предупреждение и съвет, които идва­ха точно навреме! Всички ангели до един бяха с него. С такова подкрепление, помисли си Майк, сигурно ме очаква нещо много страшно.

Беше притеснен. Знаеше, че не притежава бойни умения, но ангелите го увещаваха в противното. Тряб­ваше да им се довери, пък и какво друго му оставаше? Ето го тук, на фронтовата линия. Майк се огледа отново и кимна саркастично. Няма измъкване, помисли си той. Онова или онзи, който го дебнеше, беше избрал идеал­ното място за нападение. Стените бяха твърде високи за катерене, а отстъплението беше обречено - преслед­вачът лесно щеше да го настигне в тесния процеп. Врагът беше помислил за всичко. Майк поне знаеше къде беше ТО, така че нямаше да се изненада.

Колкото повече мислеше, толкова по-уверен ста­ваше за предстоящото изпитание. Новата вибрация му помагаше и Майк го знаеше. Постепенно го обзе спо­койствие, което не беше логично, ами духовно. Майк постепенно повярва в способностите си, макар да не знаеше предварително какво го очакваше, нито как щеше да го преодолее. Така и трябва, помисли си той. В края на краищата, тук редът е такъв. Майк се замис­ли. Аз нямам достъп до бъдещето, но в ума на Бог то вече някак си се е случило. Следователно изходът от това положение вече е налице. Просто аз не съм пос­ветен в него. Както по-рано, ще разбера, когато стигна там. Притежавам знанието и силата и това е моята земя. Имам известно предимство!

"Добре", изрече на глас Майк. "Вече бях смазан от буря; стъпкан от ангел; изгубих най-ценните си вещи, чувствата ми бяха разбити на пух и прах; биологията ми се извиси и промени; а сърцето ми беше изтръгнато от гърдите, разгледано из основи и върнато обратно на мястото си. Какво още ме чака? Въоръжен съм. Готов съм." Майк се замисли за момент и добави: "Само ми се иска да умеех да се бия!" Той въздъхна и погледна в посока на изпитанието.

Майк реши да направи нещо, което преди няколко седмици щеше да му се стори глупаво и абсурдно. Коленичи и изпълни малка церемония за онова, което щеше да се случи. Докосна един по един елементите на своето снаряжение и назова предназначението им. Припомни си основните положения на равновесието, на които го беше научил Ориндж. В продължение на 20 минути изразяваше своята признателност, че е бил избран да участва в предстоящата битка. Зачете земя­та и собственото си съществуване. Призна своето място в семейството на Духа; после Майкъл Томас се изправи, готов да стъпи в боя - доколкото можеше.

Майк закрачи отново. Пое по пътя, който се прос­тираше в далечината. Стръмните стени на каньона му придаваха вид на тъмен, злокобен тунел на съдбата.

Той знаеше, че ТО беше напред. Картата го показваше недвусмислено. При нормални обстоятелства целият този епизод би накарал тялото му да изпадне в шок. Всичките му аларми щяха да пищят, а Майк щеше да се тресе от нерви. В края на краищата, той беше най-обикновен продавач, а не воин, готов да се срещне с някакъв голям, страшен таласъм! Вместо това сетивата му бяха нащрек, а той беше изпълнен не със страх, а с решимост. Вибрационните му способности и новите дарби започваха да се "активират". Интуицията го водеше и Майк се вслушваше в нея, уверен, че нямаше да го подведе.

Нищо.

После, раздвижване вляво.

Майкъл се извърна светкавично и видя голямо дърво на около 30 метра встрани от пътя. Къде точно забеляза движението? Проклет да е този сумрак насред бял ден! Дали всичко това е част от изпитанието? Защо Духът не му осигури повече светлина?

Движението се повтори! Майк забеляза, че идваше изпод клоните на дървото.

"КОЙ Е? ИЗЛЕЗ!" Гласът на Майк прозвуча силен и неумолим. "АКО ТИ НЕ ИЗЛЕЗЕШ, ЩЕ ДОЙДА A3!" Застина в очакване, всяка клетка на тялото му се напрегна в очакване.

Бавно, един съвсем обикновен човек се надигна и застана под най-външните клони. Беше облечен като фермер, само дето беше бос. Вдигна ръце, обърнал длани към Майк. И заговори.

"Майк, моля те, не ме наранявай! Ще изляза." Човекът се материализира полека изпод дървото и тръгна към Майк. Когато се приближи, походката му се стори позната на Майк. Не! Не беше възможно! Сега лицето на мъжа се виждаше съвсем ясно.

"ТАТКО?" Бащата на Майк закрачи по пътя и застана на няколко метра пред него. Майк беше готов да се закълне, че долавяше познатата миризма на селски чифлик.

"Да, сине. Аз съм. Моля те, не ме наранявай." Майк не беше глупак. Знаеше, че това можеше да е коварна измама. В края на краищата, нещата не винаги са такива каквито изглеждат. Мъжът, който се предс­тавяше за баща му, можеше да бъде нещо друго; всъщност, най-вероятно беше точно така. Майк заго­вори в състояние на повишена бдителност:

"Господине, стоите точно там, където ми беше указано, че се спотайва врагът. Не се доближавайте." "Знам, Майк. То е малко по-напред, сине. Подма­миха те! Онова, което те дебне, ще сграбчи душата ти, сине. Цялата тая работа е измама. Моля те, трябва да ми повярваш!" Майк обаче не се връзваше.

"Какво правиш тук?"

"По Божията милост съм тук, за да те спра, преди да е станало твърде късно. Позволиха ми да се върна на това място, за да те предупредя! Чакам те от дни, понеже знаех, че рано или късно ще минеш оттук. Всеки, който се осмели да продължи напред, ще бъде победен от звяра! Мнозина са стигали дотук и всички­те са загивали. Това е земята на злото. Подлъгаха те!"

Майк все още не вярваше, че това е баща му. Така де, изглеждаше прекалено удобно.

"Моля те, прости ми, татко, но искам доказател­ство. Кажи ми как ми викахте като малък."

Мъжът отговори на момента. "Мики-Уики."

Майк трепна. "Какво се случи в плевнята на гос­подин Конъл през 1964 г.?"

"Голямо празненство по случай раждането на близначките, които кръстиха Сара и Хелън."

Майк обмисляше внимателно всяка дума на чове­ка отсреща. Гласът и тялото бяха същите. Той го накара да му разкаже историята на детството му - училището, приятелите, дрехите и събитията. Мъжът стоеше срещу него и в продължение на половин час разказваше точно и вярно всяка подробност от мина­лото на Майк. Постепенно Майкъл започна да се отпуска. Човекът знаеше всичко. Беше истински. Ни­кое зло създание не би могло да запомни неща, извес­тни само на Майк. Интуицията му продължаваше да работи в режим "повишена готовност", но този тук наистина беше баща му! Който започваше да се поти.

"Татко, какво става? Все още не разбирам."

"Майкъл, толкова много те обичам! В този мо­мент ти лежиш в болницата с жестока травма на врата. Помниш ли? Сигурно си спомняш какво се случи в апартамента ти? Оттогава си в безсъзнание - в кома, жертва на кроежите на самия дявол. Всич­кото това..." Баща му описа широко движение, со­чейки околните планини, "... е измислица. Илюзия. Нищо тук не е реално. Всичко, което ти показаха, и всички шарени приказни къщи са само измама, за да откраднат душата ти!" Мъжът вече дишаше с усилие.

Майк знаеше, че думите на баща му не можеха да са верни. Почувства се много объркан! Той знаеше кой беше и какво беше преживял, но все пак думите на баща му звучаха авторитетно. При това този мъж беше толкова добре информиран! Но защо не се чувстваше добре, докато стоеше тук? Не беше ли дух? Та нали беше мъртъв и беше дошъл от отвъдното? Не беше възможно да страда от физически оплаквания.

"Татко, добре ли си?"

"Да, сине, но не мога да остана още дълго. Това е място на злото, а аз идвам от рая. Двете не са съвмес­тими, както знаеш."

"И на мен така са ми казвали", рече Майк.

"Майк, ела с мен. Под дървото има портал към небето. Мога да те върна обратно. Ще дойдеш в съз­нание на Земята и ще излезеш от комата. Така ще спасиш живота и душата си. Моля те, ела с мен!" Мъжът отслабваше с всеки миг и на Майк му се стори, че образът започна да се размазва.

Обзе го нерешителност. Майк знаеше истината. Цялото му тяло му подсказваше истината, но тук стоеше неговият обичан баща и му разказваше една много достоверна история. Ами ако тази земя наис­тина беше илюзия? НЕ. Не беше. Съкровената същ­ност на Майк знаеше това. Той реши да опита още нещо. Как беше името? Той го беше запомнил. При­помни си го и веднага го изговори.

"Анийху!" Майк се вторачи в баща си, а мъжът се вторачи в него.

"Какво, сине?"

"Анийху!", каза отново Майк, отстъпвайки бавно назад.

"Да не би да е някоя вълшебна дума, която си научил тук, момче?" Мъжът видимо се изнерви. Дре­хите му бяха подгизнали с пот.

Майк притихна. По гърба му полазиха тръпки. Баща му никога не го беше наричал "момче". Майк застана нащрек. Това беше. Почувства как доспехите започнаха да вибрират. Щитът на гърба му затрептя на каиша, сякаш искаше да се откачи. Майк отговори както беше редно.

"Не, сър. Анийху е вашето небесно име, а вие не го знаете."

Двете фигури се вторачиха една в друга за миг, който сякаш продължи цяла вечност. Играта бе свър­шила. Измамата не беше достатъчно умела и ТО вече не можеше да поддържа енергията за нея. ТО беше готово за бой.

"СТИГА ТОЛКОВА!" С вик, мощен колкото гла­совете на десетима мъже, фигурата на бащата прие съвършено различна форма. Постепенно плувналият в пот фермер се превърна в грамадно, зловещо чудо­вище. Майк заотстъпва назад, докато ТО растеше, нащрек и готово. ТО беше високо най-малко пет метра и имаше свирепи червени очи. Петнистата му, покрита с брадавици кожа беше гнусно зелена; създанието изглеждаше потънало в мръсотия. ТО имаше несъраз­мерно дълги ръце с огромни длани и дълги, мръсни нокти, а как миришеше! Късите, тантурести крака му придаваха още по-тромав вид, но Майк знаеше колко бързо умееше да се движи ТО. Беше го виждал невед­нъж да се мержелее зад него. Разстоянието между Майк и чудовищното създание беше станало шест метра и той беше решен да го спазва известно време.

Майк изпитваше отвращение от изчадието. ТО не беше нито човек, нито звяр. ТО беше изрод и не принадлежеше към никое от познатите на Майк изме­рения. Лицето на грамадната плешива глава непре­къснато се променяше в ужасяващи физиономии. Ко­гато ТО отвори уста, Майк видя големите му, остри като бръсначи зъби. Когато ТО затвори уста, страхо­витата паст се превърна с грозна маса от брадавици и провиснали кожи. Месестият му нос явно не му вър­шеше работа или ТО просто не можеше да търпи вонята си. Изчадието олицетворяваше всичко гадно и отвратително, което можеше да си представи човек. Дали беше реално, или беше илюзия? Майк не знаеше. Каквото и да представляваше, ТО беше потресаващо откровение за енергията на старите пътища и неща. ТО представляваше антитеза на мира и любовта и вонеше на смърт. Омразата и злонамереността на неговото съзнание бяха съкрушителни. ТО гледаше Майк с презрение, сякаш бе мравка, която щеше да смачка, без да се замисли или да изпита угризение. Създанието бе тласкано от ненавист към света на Майк. ТО проектираше тази енергия право към Майк, който се беше превърнал в мишена на яростта му.

Майк не можеше да го гледа. Изпитваше отвра­щение и погнуса. Усещаше излъчваната от създанието омраза. Но когато осъзна, че реагираше точно по начина, по който ТО искаше, овладя пристъпите на гадене. Не всичко е такова каквото изглежда, повтаря­ше си Майк. Изведнъж си даде сметка, че ТО се перчеше - създавайки  ефект на илюзията за зъл, кръ­вожаден трол.

Тялото му реагираше инстинктивно. Вибрацион­ното ниво на новото му същество беше в състояние на тревога. Като опитен воин, ветеран в безброй битки, Майк се чувстваше подготвен за всеки ход от страна на зеленокожото чудовище пред него. Въпреки че тя­лото му преливаше от сила и жизненост, Майк остана неподвижен. Мечът започна да вибрира. Чуваше го! Мечът вече пееше с деликатния звук на нотата фа. Но Майк не пристъпи към действие. Любопитството му беше твърде голямо. Искаше да научи повече. Сега беше негов ред да скрои някоя хитра измама.

"Колко си голям!" Майк се престори на изплашен. Сниши се и вдигна ръце, за да скрие лицето си. Заго­вори с убедително разтреперан глас: "Ти ли си истин­ският звяр - който е дошъл да ми вземе душата?"

"Слабак!", взе да злорадства изчадието. "Знаех си." Гласът му беше дълбок и зловещ. ТО напомняше на герой от второразреден филм на ужасите.

"Моля те! Ще направя каквото пожелаеш", изпис­ка Майк. "Искаш ли да отида до дървото? До порта­та?" Мечът вече подскачаше нагоре-надолу в ножни­цата. Майк се надяваше създанието да не дочуе подрънкването на метала.

"Не говори глупости. Тук съм, за да те убия." Създанието като че ли продължаваше да расте, ако това бе възможно! Майк осъзна, че ТО сигурно прите­жаваше способността да приема всякаква големина и форма.

"Кой си ти?" извика Майк. Молеше се да не преиграва, но създанието като че ли му вярваше. Ама че его имаше ТО!

"Аз съм онази част от теб, Мики-Уики, която е истинският Майкъл Томас!", похвали се изчадието. "Аз съм силната част! Виж само силата си! Аз съм същността на твоя интелект и основата на твоята логика. Образът на баща ти беше просто заблуда, но думите бяха истина, момче. Ти наистина лежиш в болница и си в кома, а аз съм тук да те измъкна от тая измислена земя на глупави същества и добри феи и да те върна в реалния живот. За да те измъкна оттук, трябва да унищожа глупашкия игрив дух, в който си се превърнал!"

Майк разбра, че в известен смисъл думите на чудовището бяха верни. ТО наистина беше част от него; онази част, с която Майк искаше да се раздели завинаги - старата, грозна част, която той познаваше и се надяваше да остане в тайна. Потрепери и се сви още повече. Не преигравай, прошепна един глас вътре в него.

"И трябва да ме убиеш?" Мечът потракваше ярос­тно в канията, но Майк осъзна, че шумът допринасяше за илюзията, че той се тресеше от страх.

"Образно казано, да. Твоята смърт в тази идиот­ска приказна страна ще прекрати самозаблудата ти и ще те върне директно в реалния свят. Наблюдавам глупостите ти откакто мина през портата и добре че успях да се вмъкна след теб. Оттогава се мъча да те върна обратно в действителността." Изчадието започ­на да пристъпва към него.

"Толкова ли съм лош?" Накарай го да говори, помисли си Майк. Продължавай да трептиш, меч! Той насочи мислите си към оръжието си. Така поддържаш илюзията.

"В твоята физическа слабост ти прие всичките им дрънканици, глупавото им дърдорене. Тук нищо не е истинско, момче. Ти дотолкова се подлъга по тукаш­ните фантасмагории, че ще трябва да унищожа напъл­но тази част о теб, за да спася здравия ти разум и душата ти. Мразя пихтията, в която си се превърнал!"

Майк трябваше да действа светкавично. "Можеш ли да докажеш, че казваш истината, преди да ме убиеш? Щом си логиката и интелектът, тогава ми помогни да видя логиката в думите ти!" Майк знаеше, че страшилището нямаше да си губи времето, но гъделичкайки чудовищното му его, сигурно можеше да си осигури малка отсрочка. Той отново се престори на изплашен и затрепери с цялото си тяло. Вибрира­щият меч му придаваше убедителност.

"Мога, разбира се." ТО знаеше, че владее положе­нието и щеше да смаже тази приказна земя на новата епоха веднъж завинаги. ТО мразеше тази страна на измишльотини. ТО представляваше реалния свят, къ­дето нямаше място за жалки слабаци като Майкъл Томас. ТО обхващаше логиката и прагматизма, сис­тема от убеждения, основани на предишния опит и подкрепена от значимите фигури на историята и нау­ката.

Създанието се изпъчи в цял ръст и заяви:

"ПРАВИЯТ ТУК ПРИТЕЖАВА АБСОЛЮТНА­ТА ВЛАСТ. ЛОГИКАТА И ЗДРАВИЯТ РАЗУМ ПРЕДСТАВЛЯВАТ ИСТИНАТА! ЗАТОВА МОГА ДА СЪЩЕСТВУВАМ В ТОЗИ ИЗМИСЛЕН СВЯТ - ПОНЕЖЕ СЪМ ИСТИНАТА. НИЩО ТУК НЯМА ВЛАСТ НАД МЕН!"

ТО нададе рев, който проглуши ушите на Майк, а тревата около него полегна и момен­тално прегоря и повехна - добивайки същия цвят като кожата на отвратителното изчадие.

"Сериозно?", попита Майк, като се подсмихна на звяра. Престана да се преструва на изплашен и се изправи гордо.

"Тогава нека доказателството да започне!", изви­ка Майк.

Майкъл никога не беше допускал, че може да се движи толкова бързо. С отработената в къщата на Ориндж стойка и бързина, той скочи върху една висо­ка скала на пет метра от звяра. Вече имаше преднина пред чудовището! Мечът му буквално изскочи от нож­ницата и щом се озова в десницата на Майк, запя в тона на фа със съответната хармония. Звукът беше нежен, но изпълнен със сила и обещание. Майкъл вдигна меча, но не го насочи към създанието, а към небето. Вече стискаше щита в лявата си ръка. Беше го свалил от гърба си по време на стремглавия скок към скалата. Сега го държеше високо, а красивите сребър­ни инкрустации сочеха право към звяра. Воинът Май­къл Томас беше готов.

Малко е да се каже, че изчадието се слиса. ТО прецени положението. Изведнъж лековерната, плаш­лива плячка се беше превърнала в заплаха и върше­ше неподозирани неща. Дали момчето щеше да го нападне? Колко глупаво, помисли си ТО. Щеше да смаже този самозванец като конска муха; нямаше да е трудно.

Близостта на Майк принуди създанието да отстъ­пи назад, за да може да използва своите дълги, урод­ливи ръце. ТО се отдръпна, стиснало силните си пръс­ти в грамадни юмруци и се приготви да го размаже.

Докато ТО се готвеше за атака, иззвънтя гласът на Майк: "ВИЖ МЕЧА НА ИСТИНАТА. НЕКА ТОЙ ДА РЕШИ ЧИЯ Е СИЛАТА."

Майк не беше изрекъл думите си докрай, когато звярът го нападна.

Стори му се, че го връхлетя презокеански лайнер с пълната си мощ. Не му остана време дори да примигне! В този момент острието на меча излъчи свет­лина с неописуема мощ и порази звяра с невероятна сила. Ударът не спря движението на ТО, но отхвърли устрема му встрани. Въпреки че загуби равновесие, ТО все пак успя да нанесе удар в посока на Майк. Майк се заслони с щита, макар да знаеше, че с един удар мощният юмрук щеше го смаже заедно с щита.

Но щитът и доспехите повториха онова, което бяха направили в бурята, въпреки че Майкъл Томас не го осъзнаваше. Доспехите моментално обгърнаха Майкъл Томас в сфера от защитна светлина. Щитът изстреля серия от мощни светкавични пулсации към наближаващата ръка. Майкъл се озова обгърнат от светлина, която се стрелкаше във всички посоки! Ми­ризмата на озона от йонизирания въздух и взаимо­действието на материя с антиматерия беше отвратителна. Вместо да нанесе очаквания от Майк смазващ удар, чудовището беше отхвърлено назад от защитната светлина. Нейната сила беше толкова голяма, че буквално повдигна изчадието от земята и го запокити на няколко метра разстояние.

Категория: Книга 5: Пътуване към дома | Разгледан: 1638 | Добавил: Бонд | Рейтинг: 5.0/1
Коментари: 141 2 3 »
21.04.2009 Спам
1. Бонд (Бонд) [Материал]
Майк беше невредим и продължаваше да стой на скалата.

Светлината беше прекрасна. Майкъл Томас беше удивен от даровете, които държеше в ръцете си! Те действаха идеално в тандем и бяха отблъснали нападението на великана. Майк забеляза, че докато генерираната от битката светлина беше приятна за него, грамадният звяр трябваше да закрие очите си от ослепителния и блясък.

Светлината продължи да работи в полза на Майк. Свикнало със сумрака на мрачния ден, създанието не можеше да се приспособи към нея. Майк се усмихна, оценявайки дара на времето. Той действително беше на родна територия! Заговори уверено на изчадието - повтаряйки думите на Ориндж.

"Дразни ли те щитът на знанието, мой грозни зелени мъстителю? Мракът не може да съществува там, където има знание. Никоя тайна не може да оцелее в светлината, а светлината се създава, когато истината излезе наяве!"

При тези думи ТО се изправи на крака и отново връхлетя Майк, този път със зловеща решимост. Майк си помисли, че този път нямаше да удържи страховития напор. Ръката на гиганта беше едно, но цялото му туловище? Майк изчака до последно, после скочи пъргаво от скалата точно когато създанието разпери ръце да го хване. После Майк нападна, вместо да се оттегли, макар че рискуваше да го хванат и довършат. Ръстът и тежестта на звяра го правеха тромав и неповратлив.

Майк се шмугна между грамадните, тантурести крака на чудовището. Докато минаваше под изчадието, той вдигна високо меча, така че острието проряза слабините му, хвърляйки ослепителни светкавици. Същевременно Майк размаха щита и го удари по крака, така че зеленото чудовище отново политна назад - като магнит, ударен от друг, по-мощен и с обратен полюс. Внезапен изблик на светлина от щита заслепи звяра. ТО се сви на топка и политна във въздуха, изпълнявайки тромаво двойно салто. После се стовари тежко на земята в безцеремонна и безславна агония. Измежду краката му продължаваха да излизат искри, там където го беше ранил мечът на Майк.

"Май ще останеш без поколение от малки зеленокожи грозотийчета!", подхвърли хладнокръвно Майк. Той се доближи до грамадния, гнусен трол. Вдигна високо меча си и запристъпва бавно и предпазливо към проснатия на земята отвратителен звяр. Спря точно извън досега на грамадните му ръце.

"Предаваш ли се? Кой казва истината тук? Къде точно е силата?"
"Предпочитам да умра!", изрева превитото чудовище. Гласът му напомняше на болезнен вой.

"Така да бъде", извика безстрашният Майкъл Томас, без да обръща внимание на усилващата се воня на ранения звяр.

:

21.04.2009 Спам
2. Бонд (Бонд) [Материал]
Само че зловонното създание не беше напълно сразено. ТО не беше духовно създание. ТО, подобно на Майк, беше биологично същество в тази странна земя на шарени ангели и ослепителни мечове. Раните му го боляха и кървяха. Майк видя страшната рана, нанесена от магическия меч при последния сблъсък, и потръпна. От отворената рана течеше черна, лепкава маса, стичаше се по и без това грозната и нездрава непобедимите оръжия на светлината, истината и знанието. Гледката беше забележителна. Светлините и звуците бяха вълнуващи! Духовните бойни оръжия издигнаха гласовете си във висока, хармонична победна песен. Ориндж беше пропуснал да спомене, че оръжията умееха да пеят!

Последната схватка приключи за по-малко от минута. Излъчваната от меча и щита енергия бързо обезвреди грамадното чудовище. ТО се просна в цял ръст пред Майк като някаква трептяща, гниеща маса от разложена плът. Вонята на кръвта му, която извираше от многобройните рани, задуши Майк. Бойните оръжия притихнаха, а размазаното зелено създание на земята започна да се дематериализира.

"Не съм се отказал, Майкъл Томас. И моят час ще удари", изстена ТО, преди да изчезне.

"Зная", каза Майк, загледан в червените очи на отвратителния великан. Знаеше, че смъртта на злото създание беше символична. Но съзнаваше също така, че битката беше съвсем истинска. Потръпна при мисълта какво щеше да стане, ако изходът не беше в негова полза. Майкъл можеше да бъде на мястото на ранения и умиращия. Ако не бяха духовните оръжия, сега той щеше да изтънява и избледнява.

Радваше се, че всичко приключи. Той прибра внимателно прекрасния меч на истината в ножницата му, но най-напред му благодари на глас. Постъпи по същия начин с щита, преди да го преметне на гърба си. После прегърна доспехите си и им благодари за свършената работа. И тогава нещо се случи!

Майк почувства, че трите дара започнаха да изчезват. Стопяваха се също като звяра.

"НЕ!", извика той. "Имам нужда от вас! Моля ви!"
Но оръжията на Майкъл Томас се абсорбираха в собствената му биология. Протичаше сливане, което беше възможно единствено благодарение на неговата церемония и току-що постигнатата победа. Майк се стъписа. Недоумяваше какво става.

"Ами сега? Защо ме изоставят?"

"Майкъл Томас на Чистото намерение, твоите чудни дарове не са те напуснали, просто ще ги носиш вътре в теб!" Това беше успокоителният глас на Ориндж. Тъкмо той му беше дал оръжията. Ангелът продължи: "Ти си заслужи правото да ги усвоиш. Сега те са част от теб, Майкъл Томас, и ще живеят във всяка една твоя клетка."
Майк седна на близката скала. "Ами следващата битка...?" Оранжевият ангел не го остави да довърши.

"...ще бъде спечелена по същия начин, Майкъл, но без осезаемите образи на оръжията. Сега истината живее в теб, както и силата на знанието и мъдростта. Никой звяр не би могъл да ти ги отнеме."
Майк се замисли над думите на Ориндж, после призова зеления му събрат.

"Грийн, отново ли съм се променил?"
"Да, Майкъл. Усвояването на даровете те направи цялостен. Остава ти да се срещнеш още само с един от нас." Гласът на Грийн му вдъхна увереност.

"Кой ще бъде той?" На Майкъл не му се чакаше до следващата къща.
"Най-великият от всички ангели, Майкъл. Ще видиш", отговори Грийн.

:

21.04.2009 Спам
3. Бонд (Бонд) [Материал]
Майкъл се изправи. Чувстваше се особено. Всичко се беше случило толкова бързо - срещата със създанието, приело образа на баща му, откритието, че ще му се наложи да влезе в истинска битка, победата над чудовището, а сега привидното изчезване на даровете, с които вече беше свикнал. Той седна отново и взе да премисля събитията от последните 20 минути.

"Уайт, кой всъщност беше звярът?", обърна се Майк към Уайт, тъй като интуитивно усещаше, че отговорът на белия ангел щеше да му даде най-голямо просветление. И не остана разочарован.

"Онази част от теб, която е лишена от любов, Майкъл. Човешката част, която е винаги налице и винаги трябва да се преодолява. Ако остане в забвение, лишената от любов човешка природа неминуемо поражда мрак." Гласът на Уайт беше удивителен и моментално успокои Майк.

"Ще се появи ли отново, Уайт?"

"Докато си човек, тя винаги дебне на заден план, готова да нанесе удар", отвърна белият ангел. "Но любовта няма да й позволи да набере мощ!"

Майк се замисли. Остава ми още само един урок тук, помисли си той, след което мога да захвърля човешкия облик. Майк нямаше търпение да отвори вратата към дома. Тази магическа врата беше неговата крайна цел. Представи си какво би означавало това: мирно, любящо съществуване - съществуване с духовна мисия. Изведнъж Майк осъзна, че небето се беше прояснило, а ветровете бяха утихнали. Той огледа бойното поле, огряно от топлото слънце. Виждаха се местата, където неговите мощни оръжия бяха поразили врага. Попипа кръста си, където доскоро висеше мечът му, и докосна гърдите си, където бяха доспехите. Липсваха му, но той знаеше, че ангелите казваха истината. Не се чувстваше по-различно и не му беше по-леко. Сега носеше силата вътре в себе си, която го превръщаше в непобедим воин на любовта - също като Мери в болницата. Майк се усмихна, когато си спомни силата й и й благодари наум за видението.

В този миг попипа отново гърдите си и разбра, че картата също беше изчезнала!

"Картата!", извика той. Обзе го разочарование.
"Тя също е вътре в теб, Майкъл." Отново говореше Блу. "Твоята интуиция ще ти служи не по-зле от нея."

Майк се почувства разголен. Нищо, каза си той. Няма да бъда човек още дълго. Тези дарове няма да ми бъдат необходими, когато премина в отвъдното и се върна у дома. Още само една къща!
До изхода на каньона нямаше много път, а когато Майкъл Томас наближи края на скалистия тунел, пред очите му се разкри величествена гледка. Когато излезе от тясната клисура, в далечината го очакваше красив, ведър пейзаж. Майк видя, че над дефилето се издига прекрасна дъга. Тя сияеше на фона на ясното синьо небе в тази вълшебна страна; отбелязваше края на каньона и символизираше завършека на неговото пътуване. Майк закрачи напред, завладян от величието на дъгата, и само от време на време поглеждаше да види къде стъпва.

:

21.04.2009 Спам
4. Бонд (Бонд) [Материал]
Едва тогава Майк осъзна от какво се беше образувала дъгата. Шестима ярко оцветени приятели се издигаха в небето пред него. Бяха толкова величествени - толкова горди! - уловени за ръце и образувайки дъга в чест на човека, когото наричаха Майкъл Томас на Чистото Намерение. Той мина под тях, извиквайки развълнуван имената на цветовете им и благодарейки на всеки един. Ето го Блу, който му беше дал картата и посоката за това пътуване; Ориндж, който му беше дал прекрасните дарове, с които уби великана; Грийн, неговият забавен приятел, който му беше обяснил законите на биологията, беше го настъпил по пръстите и го беше дарил с изживяването на първата му вибрационна промяна; Вайълит, която му бе като майка, беше му показала уроците на живота му и му беше разкрила отговорността, която носеше; Ред, който не умееше да се храни, но беше ненадминат познавач на неговото духовно семейство; и обичният Уайт, същността на чистотата, от който Майк беше научил урока на истинската любов, наблюдавайки една чиста жена с изключителна сила, и при когото беше преживял сърцераздирателната среща с неговата пропусната любов. Майк знаеше, че по този начин ангелите празнуваха неговата победа, понеже следващата къща беше последната, а те вече нямаше да му бъдат необходими в тази земя. Обучението му почти беше приключило. Беше научил много и беше издържал голям изпит, побеждавайки звяра без чужда помощ. Майк знаеше, че ангелите бяха дошли да се сбогуват.

"Благодаря ви, приятели!", извика им Майк. Прекрасните цветове постепенно избледняха пред очите му, откривайки безоблачното синьо небе.

Не му се наложи да върви много и на хоризонта се появи последната къща, която обаче беше различна. Тя не беше просто къща. Беше огромно имение! Приближавайки, Майк видя, че освен необикновената й големина, цветът, който отначало той взе за кафяв, постепенно я превърна в Златната къща!

Със скъсяването на разстоянието до къщата, представата за големината й продължи да се променя. Онова, което отдалеч приличаше на едноетажна голяма постройка постепенно се очерта като внушително многоетажно здание с огромни пропорции. Не беше просто златна на цвят, а изглеждаше като излята от злато!

Пред къщата се виждаше обширна, добре поддържана зелена морава, а многобройни изящни фонтани и потоци я заобикаляха, като бълбукаха и струяха очарователно. Навсякъде имаше най-различни прекрасни цветя, групирани по цветове, от които на човек можеше да му секне дъхът! Майк видя още нещо, което също го впечатли. Пътят свършваше пред вратата на къщата. Крайната цел сигурно беше вътре! Това не беше просто къща, ами портал - вход към рая. Вратата към дома!

:

21.04.2009 Спам
5. Бонд (Бонд) [Материал]
Майк осъзна, че изпитва смущение и диша накъсано, докато свърна полека от главния път и пое по дългата, виеща се пътека към вратата на големия златен палат. Накрая застана пред масивната, богато украсена златна врата. Запита се как щеше да я отвори, понеже сигурно беше много тежка! Наведе се и събу обувките си, като ги остави на специално отделеното за целта място, и зачака. Знаеше, че повече никога нямаше да ги види.

Никакъв ангел не се появи.

Тъкмо се чудеше дали беше редно да се опита да отвори портата и да влезе вътре, когато си спомни, че това вече му се беше случило в шестата къща, тъй като Уайт не можеше да излиза на двора. Майк взе решение. Бутна грамадната златна врата. Тя беше твърде голяма и висока, за да бъде практична, но Майк я отвори с лекота!

Влезе в къщата и застина вцепенен. Всичко беше от злато! Стените, колоните и подовете. Ами какво беше обзавеждането! Поразително! И тук се носеше чудно ухание - на цветя! Ароматът на хиляди люляци погалиха ноздрите му, изпълвайки го с прекрасно усещане за любов. Това наистина беше удивително, свято място.

И тогава Майк схвана шегата. Докато другите къщи в тази велика земя изглеждаха малки отвън и необятни отвътре, тази беше огромна отвън, но макар и великолепно обзаведена, тясна отвътре. Нямаше лабиринти от помещения както в предишните къщи. Вместо това всички врати и коридори водеха към едно място. Нямаше кръстопътища накъде на поемеш, а една-единствена посока. Пътят в къщата беше ясен. Елегантен, величествен, великолепен и изключителен - но прост. Нямаше помощни помещения, нямаше стаи за Майк. Нищо не изглеждаше както в предишните къщи. И усещането тук беше различно. Майк се опита да избистри наум какво точно усещаше, докато се придвижваше бавно по няколкото коридора, накъдето и да водеха те. Да. Той си спомни. Същото чувство както когато влизаше в голям храм. Изпитваше благоговение. Долавяше величието на мястото, сякаш се намираше в светилище.

Майк не знаеше какво да очаква. Ангел все още нямаше. Това беше първият - и единственият път, когато бе влизал в къща, без да го посрещнат. След голямата битка и преживяното вълнение, Майк трябваше да е гладен, но не беше. Вълнението му беше твърде голямо.

Той продължи напред, докато стигна до една врата, която изглеждаше някак различна. На нея имаше гравирано някакво име. Надписът беше на същата онази арабска наглед азбука, която беше видял на табелките в Къщата на картите и на картите на Вайълит. Сигурно беше името на златния ангел, който и да беше той. Майк отвори вратата и влезе..

:

1-5 6-10 11-14
Коментари могат да добавят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
   54.197.142.219          Сряда          07.12.2016, 12:35